Дворът на кървящото сърце не посмя да изяви претенция за такова познанство.
— Няма значение — каза мистър Панкс, — просто исках да отбележа, че задачата, която този господар ми е поставил, е никога да не преставам да спрягам повелителната форма и сегашното време на глагола „изстисквам, колкото мога“! Изстисквай, колкото можеш. Нека той изстисква, колкото може. Изстискваме ли, колкото можем? Изстисквате ли, колкото можете? Изстисквайте, колкото можете! Нека изстискват, колкото могат! Изстискват ли, колкото могат? Ето какъв е вашият благодушен патриарх Казби и ето ви златното му правило. Той е така приятен наглед, а аз — напротив. Той е благ като мед, а аз съм безвкусен като мътилка. Той доставя катрана, а аз го бъркам и той се полепва по мене. Сега — каза мистър Панкс и пак се приближи до бившия си господар, от когото се беше поотдалечил, за да го покаже по-добре пред двора, — тъй като нямам навик да говоря публично, а вече говорих твърде дълго, като се вземат под внимание всички тези обстоятелства, ще завърша с молба да се махна оттук.
Последният патриарх беше така смаян от нападенията и му беше нужно толкова време, за да долови една мисъл и още толкова да я разбере, че не можа да намери нито една дума да каже в отговор. Вероятно обмисляше как да се измъкне като патриарх от деликатното си положение, когато мистър Панкс внезапно уцели пак шапката му и я отметна с предишната ловкост. При първите случаи един-двама от кървящите сърца му я бяха подали угоднически, но сега мистър Панкс така силно бе въздействувал на слушателите си, че Патриарха трябваше да се обърне и да се наведе да си я вдигне сам.
Бърз като светкавица, мистър Панкс, който от няколко минути си държеше ръката в джоба на палтото, извади ножици, спусна се зад гърба на Патриарха и кръцна додолу свещените къдрици, които се спускаха по раменете му. После в изблик на дива ярост и бързина мистър Панкс грабна широкополата шапка от ръката на смаяния Патриарх, изряза я като тенджера и я постави на главата му.
Ужасните резултати от тази отчаяна постъпка стъписаха и самия Панкс. Пред него стоеше и го зяпаше някаква върлинеста, изпулена, кръглоглава, тромава личност, в която нямаше нищо внушително или будещо уважение, която като че ли бе изскокнала изпод земята да пита какво е станало с Казби. Мистър Панкс захвърли ножиците и хукна да се скрие някъде и да избегне последиците от престъплението си. Той счете за разумно да изчезне колкото може по-скоро, макар че го преследваха само вълните от кикота, който екна из целия Двор на кървящото сърце.
Глава XXXІІІ
Върви
Промените в стаята на трескавия болен са бавни и колебливи, но промените в трескавия свят са бързи и безвъзвратни.
Съдбата на малката Дорит беше да бъде роб и на двата вида промени. Стените на Маршалси отново я обгръщаха в сянката си като тяхно дете през оная част от деня, когато мислеше заради Кленъм, грижеше се за него, бдеше над него и го напускаше, за да отдаде отново нему цялата си любов и грижа. Ролята й в живота извън вратите на затвора също й налагаше своите изисквания и тя ги изпълняваше с неуморно търпение. Тук беше Фани, горда, капризна, своенравна, още по-затънала в онова неблагоприятно състояние, което й пречеше да се явява в обществото и което я бе така раздразнило онази вечер, когато стана инцидентът с ножчето от костенурчената кост, решена вечно да търси утеха и да остава неутешима и да се чувствува дълбоко обидена, без да позволява някому дързостта да я мисли за такава.
Тук беше и брат й, слабохарактерен, горделив, вечно на градус, младеж старик, който се тресеше от глава до пети и говореше така заплетено, като че ли част от парите, с които така се перчеше, са запрели на гърлото му, а неспособен сам да направи крачка в живота си, той се държеше покровителствено към сестра си, която обичаше егоистично (тази отрицателна заслуга си остана докрай у злополучния Тип), защото я оставяше да го води. Тук беше и мисис Мърдл в траурни воали (първата траурна шапка вероятно бе разкъсана на парчета в припадък на скръб, но положително бе отстъпила мястото си на нов артикул от парижкия пазар, който много й приличаше), която във войната с Фани й връщаше ритник за ритник, и й препречваше отчаяния си бюст ежечасно. Тук беше и бедният мистър Спарклър, който не знаеше как да поддържа мир между тях, но смирено клонеше към мнението, че най-добре ще е да се съгласят, че и двете са забележително прекрасни жени и че няма глупости у никоя от тях — заради която кротка препоръка и двете страшно се нахвърляха върху него. После тук беше и мисис Дженеръл, която се беше завърнала от чужбина и изпращаше прах и призми по пощата всеки ден, като искаше нови и пови препоръки за едно или друго свободно място. За тази забележително благородна дама в заключение може да се каже, че надали е имало някога на света друга благородна дама като нея, способна да заеме кое да е свободно място (както се виждаше от горещите препоръки), и надали е имало друга дама, нещастна като нея, да има такъв огромен кръг горещи и изтъкнати почитатели, които в края на краищата не я искаха въпреки качествата й.