Не видя малката Дорит нито докато слизаше, нито на двора. Последните двама-трима закъснели бързаха към къщичката на вратаря, той тръгна подир тях, но я зърна пред вратата на първата къща отсам изхода. И веднага се върна.
— Простете ми, моля — каза той, — че ви заговорвам тук; простете, че дойдох. Тази вечер ви проследих. Сторих го, за да мога да направя някаква услуга на вас и на семейството ви. Вие знаете отношенията между майка ми и мене и няма защо да се учудвате, че се държа настрана от вас в нейния дом; страхувам се да не събудя неволно у нея ревност, омраза или изобщо да ви навредя пред нея. Това, което видях при краткия си престой тук, само засили искреното ми желание да ви бъда приятел. Надеждата да спечеля вашето доверие би била за мене награда за много разочарования.
Тя се бе уплашила в първия миг, но сякаш се окуражи, докато Кленъм й говореше.
— Много сте добър, сър. Говорите ми много искрено. Но аз… бих предпочела да не бяхте ме следили.
Той разбра, че вълнението, с което бяха изречени тия думи, се дължеше на мисълта за баща й; зачете го и не каза нищо.
— Мисис Кленъм ми прави голяма услуга; не зная какво бихме сторили, ако не беше работата, която ми дава; и мисля, че бих проявила неблагодарност, ако имам тайни от нея. Не мога да кажа нищо повече тази вечер, сър. Уверена съм, че вие ни желаете доброто. Благодаря ви, благодаря.
— Позволете да ви задам един въпрос, преди да си отида. Отдавна ли познавате майка ми?
— От две години, струва ми се, сър. — Звънецът престана да звъни.
— Как се запознахте? Тя ли ви потърси тук?
— Не. Тя дори не знае, че живея тук. Ние… татко и аз… имаме един приятел. Беден работник, но прекрасен приятел… Аз дадох обявление, че търся работа като шивачка, и посочих неговия адрес. Той бе разлепил обявлението на много места. Така мисис Кленъм научила името ми и ме потърси. Вече ще заключат, сър.
Тя беше така възбудена и неспокойна, а той така развълнуван от състрадание и от интерес към току-що узнатия разказ за живота й, че почти не можеше да се отдели от нея. Но млъкването на звънеца и настъпилата тишина в затвора бяха предупреждение, че трябва да си тръгне; след няколко набързо казани любезни думи той я остави да се върне при баща си.
Но бе закъснял. Вътрешната врата беше вече заключена, външната също. След като почука напразно, той се спря с неприятното убеждение, че ще трябва да пренощува тук, когато някой го повика.
— Заключиха ли ви? — запита гласът. — Не ще можете да излезете до сутринта… О, вие ли сте, мистър Кленъм?
Гласът беше на Тип; докато те се гледаха в двора на тъмницата, започна да вали.
— Свършено е — забеляза Тип. — Друг път трябва да бъдете по-внимателен.
— Но и вие сте заключен — каза Артър.
— Така мисля и аз — отвърна язвително Тип. — Само че не като вас. Аз съм от тукашните, но сестра ми смята, че старият не бива да узнае това. Не разбирам защо.
— Мога ли да се подслоня някъде? — запита Артър. — Къде да отида?
— Най-добре е да намерим Еми — отговори Тип, свикнал да прехвърля на нея всички мъчнотии.
— По-скоро ще се разхождам нагоре-надолу цяла нощ… не е голяма работа… отколкото да й създам такова безпокойство.
— Няма да й създадете никакво безпокойство, ако сте съгласен да заплатите за нощуване. Ако сте съгласен, ще ви наредят легло в приемната. Елате да ви заведа и представя, ако желаете.
Докато минаваха през двора, Артър погледна към все още осветения прозорец на стаята, от която бе излязъл преди малко.
— Да, сър — каза Тип, проследил погледа му. — Това е стаята на стария. Тя ще остане при него още един час, да му чете вчерашните вестници или нещо друго; после ще изчезне безшумно, като привидение.
— Не ви разбирам.
— Старият спи в тази стая, а тя е на квартира в помещението на вратаря. Първата къща отсам входа — продължи Тип, като посочи вратата, зад която сестра му бе изчезнала. — Първата къща, таванската стаичка. Плаща два пъти повече, отколкото би платила в града за два пъти по-хубава стая. Но, горкичката, иска да е денонощно около стария.
Така стигнаха до пивницата в горния край на затвора; посетителите бяха току-що напуснали своя вечерен клуб. Приземната зала, гдето се събираха, беше споменатата от Тип приемна; трибуната на председателя, тенекиените канчета, чашите, лулите, пепелта от цигарите, миризмата на посетителите — всичко напомняше прекратено събрание. Приемната притежаваше две от качествата, които, според дамите, са присъщи на грога; беше гореща и замайваща; липсваше и обаче третото качество — неограничеността: приемната беше тясно помещение.