— Не, не — отвърна мистър Мийгълс, — само си помислих, че с вашата доброта, може би…
— Мислех, че вече сте разбрали — прекъсна го тя с усмивка — доколко можете да разчитате на добротата ми.
— Не говорете така — каза мистър Мийгълс, — вие сте несправедлива към себе си, но да дойдем на въпроса. — Той разбра, че не е спечелил нищо със заобикалките. — Научих от моя приятел Кленъм, за когото сигурно ще съжалите, като чуете, че от известно дреме е много болен… — Той пак замлъкна и тя пак не проговори — че вие познавате някой си Бландоа, който бе убит неотдавна в Лондон при страшна злополука. Моля, не ме разбирайте зле. Аз зная, че познанството ви е било… — каза мистър Мийгълс и ловко предвари гневното й избухване. — Напълно ми е известно това. Зная, че само бегло го познавате. Но въпросът е — гласът на мистър Мийгълс отново стана благ, — дали, когато последния път той се връщаше в Англия, не е оставил у вас някакъв пакет с книжа или кутия с книжа, или изобщо някакви книжа в нещо, и да ви е помолил да ги държите за малко време, докато ги потърси?
— Въпросът е — повтори тя: — Чий въпрос?
— Мой — каза мистър Мийгълс. — И не само мой, но и на Кленъм, а и на други. Аз съм сигурен — продължи мистър Мийгълс, чието сърце преливаше от любов към неговата рожба, — че вие не може да изпитвате лоши чувства към дъщеря ми, това е невъзможно! Е, това е и наш въпрос; защото той пряко засяга нейна близка приятелка. И затова съм тук, да ви кажа откровено, че това е въпросът и да ви запитам: оставил ли е?
— Ей богу — отвърна тя, — изглежда, че съм станала прицел за въпросите на всеки, който знаел нещо за един човек, когото веднаж в живота си наех за една работа, за което му платих и го освободих.
— О, недейте — запротестира мистър Мийгълс. — Недейте! Не се обиждайте — това е най-простият въпрос на света и може да се зададе на всекиго. Документите, за които говоря, не са били негови, той си ги е присвоил незаконно и биха могли да навлекат неприятности на невинното лице, което ги пази, а се търсят от законните им притежатели. Той е минал през Кале на път за Лондон и има основания да се мисли, че не ги е занесъл със себе си тогава, че е искал да ги има подръка и че не е имал доверие да ги повери на хора от неговия сорт. Тук ли ги е оставил? Кълна ви се, че ако знаех как да постъпя, без да ви обиждам, бих направил всички усилия. Аз ви поставям въпроса лично, но в него няма нищо лично. Бих могъл да го задам на всекиго. И вече го задавах на много души. Тук ли ги е оставил? Оставил ли е нещо тук?
— Не.
— Тогава за нещастие, мис Уейд, вие не знаете нищо за тях?
— Не зная нищо. Ето, вече отговорих на необяснимия ви въпрос. Не ги е оставил тук и аз не зная нищо за тях.
— Достатъчно! — каза мистър Мийгълс и се надигна. — Съжалявам; и това се свърши; дано не съм ви много засегнал. Тетикоръм добре ли е, мис Уейд?
— Хариет ли? О, да!
— Пак сбърках — каза мистър Мийгълс, като го поправиха. — Изглежда, че не преставам да греша тук. Може би, ако си бях премислил дваж, нямаше да й дам това шеговито име. Но когато човек иска да е добродушен и закачлив с младите, не му мисли дваж. Старият й приятел я поздравява с една добра дума, мис Уейд, ако намерите за уместно да й я предадете.
Тя не каза нищо колкото за това; и мистър Мийгълс напусна мрачната стая, в която честното му лице светеше като слънце, и отиде в хотела, където беше оставил мисис Мийгълс и където даде следния отчет.
— Бит съм, майко. Никакъв резултат.
След това се отправиха за кораба, който отплава за Лондон същата вечер, и оттам право в Маршалси.
Верният Джон беше дежурен, когато татко и мама Мийгълс се представиха на пропуска привечер. Той им каза, че мис Дорит не е там; но е била сутринта и неизменно идвала всяка вечер. Мистър Кленъм се поправял бавно и Меги, мисис Плорниш и мистър Баптист се редували да се грижат за него! Мис Дорит сигурно щяла да дойде вечерта, преди да удари звънецът. Директорът на затвора й отстъпил една стая на горния етаж и те можели да я почакат там, ако обичат. Понеже се бояха, че може да навредят на Артър, ако влязат при него без подготовка, мистър и мисис Мийгълс приеха предложението и останаха там да гледат затвора през решетките на прозореца.
Тесният простор в затвора направи такова впечатление на мисис Мийгълс, че тя се разплака, а мистър Мийгълс просто се задуши от липса на въздух. Той се разхождаше нагоре-надолу из стаята задъхан и още повече влошаваше положението си, като си вееше усърдно с носната си кърпа, когато вратата се отвори.