Неизменен и безплоден със своето сковано, измъчено от мизерия и грижи лице, затворът оставаше безразличен към смяната на сезоните и незасегнат от техните прелести. Нека цъфти, каквото иска, неговите тухли и решетки раждаха винаги една и съща реколта от плесен и ръжда. И все пак заслушан в гласа, който му четеше, Кленъм чуваше в него всичко, което му разказваше майката природа, всички песни, които тя пееше за човека. Още от най-ранно детство той не знаеше друго майчино коляно освен нейното, тя бе будила в него радостни надежди и светли мечти, съкровища от нежности и смирение, скрити в тайните гънки на човешката фантазия; тя пробуди за живот желъдите, заровени в първите детски впечатления и израснали като дъбрава, която го пазеше от изсушаващия вятър. И в нежния глас, който му четеше, до него долиташе като далечно ехо всяка нежна и милосърдна дума, доловена някога през живота му.
Когато гласът спря, той си засенчи очите с ръка и промълви, че светлината го дразни.
Малката Дорит остави книгата и веднага стана да спусне пердето. Меги си шиеше на старото място. Като намали светлината, малката Дорит приближи стола си до него.
— Иде вече краят на живота ви тук, мистър Кленъм. Не само писмата на мистър Дойс са изпълнени с приятелски чувства и насърчения, но и мистър Ръг казва, че писмата му до него самия са оказали голяма помощ и че всички (като им премина малко гневът) са така внимателни и говорят така хубаво за вас, че вече скоро ще се свърши всичко.
— Мило момиче, мило сърце, мой добри ангеле!
— Прекалено ме възхвалявате. И все пак много ми е приятно, като ви чувам да говорите така прочувствено и… и като виждам — каза малката Дорит и го погледна в очите — как от сърце го казвате, не мога да ви спра.
Той поднесе ръката й до устните си.
— Вие сте идвали тук много пъти, когато не можех да ви видя, малка Дорит, нали?
— Да, понякога идвах, без да влизам в стаята.
— Много ли често?
— Доста често — срамливо каза малката Дорит.
— Всеки ден?
— Мисля — каза малката Дорит след малко колебание, — че идвах най-малко два пъти на ден.
Той може би щеше да пусне нежната ръчичка, след като я целуна отново с жар, ако тя не я беше позадържала, като че ли й бе приятно да остане, където беше. Той я улови с двете си ръце и я сложи на гърдите си.
— Мила малка Дорит, не е само затворничеството ми, което скоро ще се свърши. И на това ваше самопожертвование трябва да се сложи край. Ние трябва да свикнем да живеем разделени отново и да поемем всеки своя път, отдалечени един от друг. Не сте забравили, нали, какво си казахме, когато се завърнахте?
— О, не, не съм забравила. Но нещо е… Днес се чувствувате напълно силен, нали?
— Напълно.
Ръката, която той държеше, се премести по-близо до лицето му.
— Достатъчно силен ли сте да чуете колко е голямо богатството ми?
— Много ще се радвам да го чуя. Никое богатство не може да бъде прекалено голямо или добро за малката Дорит.
— С нетърпение чаках да ви кажа, просто копнеех за това. Сигурен ли сте, че няма да го приемете?
— Никога!
— Нито половината ли няма да приемете?
— Никога, мила малка Дорит!
Тя го гледаше мълчаливо и в изражението на любещото й лице имаше нещо, което той не можеше да проумее; сякаш бе готова да избухне в плач, а същевременно бе така щастлива и горда.
— Сигурно ще ви е мъчно, като чуете за Фани. Бедната Фани загуби всичко. Остана й само заплатата на мъжа й. Всичко, което папа й даде при сватбата, пропадна заедно с вашите пари. Беше в същите ръце и сега е загубено.
Артър остана по-скоро потресен, отколкото изненадан, като чу това.
— Надявах се, че няма да се окаже толкоз лошо — каза той, — но се боях, че ще понесат големи загуби, като имах пред вид родството на мъжа й с фалиралия.
— Да, всичко пропадна. Жал ми е за Фани; много, много ми е жал за бедната Фани. И за горкия ми брат!