Есенните дни се изнизваха един по един и малката Дорит вече никога не идваше и не си отиваше от Маршалси, без да го види. Не, не, не.
Една сутрин, когато Артър се ослушваше за леките стъпки, които всяка сутрин се изкачваха крилати до самото му сърце и озаряваха с божествената светлина на нова любов стаята, в която някогашната любов бе струвала толкова труд и бе останала така вярна — една сутрин, като се ослушваше, той я чу да иде, но не сама.
— Мили Артър — чу се възторженият й глас пред вратата, — водя някого. Да го въведа ли при тебе?
По стъпките му се бе сторило, че с нея са още двама. Той отговори:
— Да — и тя влезе с мистър Мийгълс. Изгорял от слънцето и весел, мистър Мийгълс разтвори обятията си и бащински прегърна Артър.
— Сега вече се чувствувам добре — каза мистър Мийгълс след една-две минути. — Сега вече се свърши. Артър, мили човече, признай веднага, че ме очакваше още по-рано.
— Да — каза Артър, — но Еми ми каза…
— Малката Дорит, никакво друго име — му прошепна тя.
— Но моята малка Дорит ми каза да не ви очаквам, докато не ви видя, и да не искам други обяснения.
— Ето сега ме виждаш, момчето ми — рече мистър Мийгълс и силно разтърси ръката му, — и сега ще чуеш всичко, с каквито щеш обяснения. Всъщност аз бях вече тук — дойдох право при тебе от „алонгите и маршонгите“, иначе щеше да ме е срам да те погледна днес в лицето, но тогава ти не беше за пред хора и аз трябваше да тръгна пак да уловя Дойс.
— Бедният Дойс! — въздъхна Артър.
— Не му прикачвай епитети, които той не заслужава — каза мистър Мийгълс. — Той не е беден; неговите работи си вървят добре. Дойс върши чудеса в оня край. Уверявам те, този човек е огън! На краката си падна нашият Ден. Хора като него не прокопсват само там, където не е нужно да се свърши работата и не се търси човек да я свърши; но където искат да се свърши работата и търсят човек да я свърши, те са си на мястото! Няма да има защо да безпокоиш повече Министерството на разтакането. Нека ти кажа, че Ден успя и без тях.
— Какъв товар сваляш от душата ми! — извика Артър. — Какво щастие ми носиш!
— Щастие ли? — възрази мистър Мийгълс. — Не ми говори за щастие, преди да си видял Ден. Уверявам те, Ден управлява фабрики и върши работи там, от които ще ти настръхне косата, ако ги видиш. Той вече не е нарушител на обществените закони, слава богу! Сега получава медали и ленти, и звезди, и кръстове, и още какво ли не — като същински благородник. Но не бива да говорим за това тук.
— Защо не?
— Е, бога ми! — каза мистър Мийгълс и заклати сериозно глава. — Той ще трябва да държи тези неща под ключ, като се завърне тук. Тук те няма да се харесат. В това отношение Британия е като кучето, което нито гризе кокала, нито пък другиму го дава — хем самата тя не дава такива отличия на чедата си, хем не позволява да ги показват, когато други страни са им ги дали. Не, не бива, Артър! — каза мистър Мийгълс и пак заклати глава. — Това няма да се хареса тук.
— Ако беше ми донесъл двойно повече пари от загубата ми (като изключим частта на Дойс) — извика Артър, — нямаше да ми доставиш такова удоволствие, каквото ми достави с тази новина.
— Ама разбира се, разбира се — съгласи се мистър Мийгълс. — Известно ми е, разбира се, мой мили, и затова първо ти съобщавам това. Сега да се върнем малко назад, да ти кажа как намерих Дойс. Защото аз намерих Дойс. Намерих го между тълпа от онези кафяви дяволи в женски нощници, прекалено големи за тях, които се наричат араби или какви ли не там неразбираеми раси. Ти ги знаеш! Е, добре, той идеше насреща ми и аз право към него и се върнахме заедно.