— Дойс в Англия? — извика Артър.
— Ето, изплюх камъчето! — рече мистър Мийгълс и разпери ръце. — Хич не ме бива за такива работи. Не зная как щях да я карам, ако се занимавах с дипломация — добре може би. Накратко казано, Артър, и двамата сме в Англия от две недели. И ако сега ме запиташ къде е Дойс в този момент, ами че отговорът е много прост — ето го! Е, най-после отново мога да дишам свободно!
Дойс се спусна иззад вратата, улови Артър за двете ръце и сам разказа останалото.
— Имам да ти говоря само по три точки, мили ми Кленъм — започна Дойс, като ги отброяваше на дланта си с гъвкавия си палец, — и те скоро ще се изчерпят. Първо, не искам да чувам нито дума повече от тебе за миналото. Имало е грешка в пресмятанията ти. Зная каква е. Тя се намира в самия механизъм и резултатът е провал. Ти ще се поучиш от неуспеха и други път ще знаеш да я избягваш. Толкоз по първа точка. Второ, много ми стана мъчно, че си взел всичко така присърце и си се упреквал така строго; щом се срещнахме с нашия приятел, както той ти разказа, аз тръгнах за дома и ние пътувахме денонощно, за да мога да оправя работата с негова помощ. Трето, и двамата се съгласихме, че след всичко, което си преживял, след отчаянието и болестта ти, за теб ще бъде приятна изненада, ако си мълчим, докато уредим всичко, без ти да знаеш, и да дойдем да ти кажем, че всички въпроси са разрешени, че всичко е в ред, че предприятието се нуждае повече от всякога от теб и че нова блестяща кариера се открива пред двама ни като съдружници. Това е третата точка. Но ти знаеш, че ние, механиците, винаги предвиждаме и малко триене, и затова съм си запазил малко място за заключение. Мили ми Кленъм, аз имам пълно доверие в тебе. Ти можеш да ми бъдеш така полезен, както и аз на тебе. Старото ти място те чака и има голяма нужда от тебе; вече няма какво да те задържа тук и половин час повече.
Настъпи мълчание, което никой не наруши, докато Артър не постоя малко на прозореца гърбом към тях и докато бъдещата му малка съпруга не отиде да постои до него.
— Преди малко казах нещо — рече тогава Дениъл Дойс, — за което съм склонен да мисля, че не беше правилно. Казах, че няма какво да те задържа тук и половин час повече. Дали греша, като предполагам, че може би ще искаш да останеш до утре сутрин? Дали се догадих, без да съм прекалено мъдър, къде би желал да отидеш направо от тези стели и тази стая?
— Да, догади се — отвърна Артър. — Това беше лелеяната ни цел.
— Добре! — рече Дойс. — Тогава, ако тази млада леди ми направи чест да ме счита за двадесет и четири часа свой баща и дойде в колата с мене до църквата „Свети Павел“, мисля, че зная какво трябва да вземем оттам.
Скоро след това малката Дорит и той излязоха заедно, а мистър Мийгълс остана след тях да размени няколко думи с приятеля си.
— Мисля, че ти няма да имаш нужда от мама и мене сутринта, та няма да дойдем. То може да накара мама Мийгълс пак да се размисли за рожбата — тя има меко сърце. Тя се чувствува най-добре в нашия котидж и аз ще остана да й правя компания.
С тези думи те се разделиха временно. Денят свърши, а след него и нощта и дойде утрото, а заедно със слънцето в затвора пристигна и малката Дорит, облечена скромничко, както винаги, и придружена само от Меги. Бедната стая беше щастлива стая тази сутрин. Къде другаде в света имаше стая така препълнена със сдържана радост!
— Любов моя — каза Артър, — защо пали огъня Меги? Ние ще си тръгнем веднага.
— Аз я помолих. Хрумна ми странна прищявка. Искам да ми изгориш нещо.
— Какво?
— Само този сгънат лист. Ако го сложиш в огъня със собствените си ръце, тъй както е, прищявката ми ще е задоволена.
— Суеверия, миличка малка Дорит!
— Наречи ги, както искаш, мили мой — тя отговори с искрящи от смях очи и се надигна на пръсти да го целуне, — само изпълни желанието ми, когато огънят пламне.
И те застанаха пред огъня в очакване. Кленъм я прихвана през кръста, а огънят се отразяваше в очите на малката Дорит, както се бе отразявал безброй пъти в очите й в същата стая.
— Достатъчно силен ли е пламъкът вече? — запита Артър.
— Достатъчно — каза малката Дорит.
— Магията изисква ли да се изрекат и някакви думи? — запита Артър, като държеше листа над пламъка.
— Можеш да кажеш (ако нямаш нищо против) „Обичам те!“ — отговори малката Дорит. И той го рече, и хартията изгоря.
Те преминаха много тихо през двора, защото там нямаше никой, макар че много глави надничаха тайничко от прозорците. Само едно лице, отдавна познато, беше в портиерната. Малката Дорит се обърна още веднаж за последен път и протегна ръка с думите: