Неосведоменият външен посетител предполагаше естествено, че всички тук са затворници — съдържателят, сервитьорът, касиерката, прислужникът, всички. Не личеше дали са, или не са; но всички изглеждаха унили. Съдържателят на свещарски магазин, които приемаше гостите в стая към фасадата, помогна да приготвят леглото. На времето бил шивач; дори осведоми госта, че имал собствен файтон. Похвали се, че се борел за интересите на тукашните обитатели и намекна, че началството на Маршалси си присвоява „фонд“, предназначен по право за затворниците. Вярваше това и не пропускаше да внуши неопределеното си оплакване на новодошлите; макар че в никакъв случай не би могъл да обясни какъв фонд има пред вид или как тази мисъл се е залостила в главата му. Въпреки това беше напълно убеден, че собственият му дял от фонда е три шилинга и девет пенса седмично; а началството на затвора всеки понеделник му ограбва редовно тази сума. Изглеждаше, че помага да приготвят леглото, за да не пропусне случая да изложи това обстоятелство; след като освободи по този начин съзнанието си и след като добави, както винаги (без да го изпълни), че ще пише писмо до вестниците, за да изложи началството, започна да разговаря на най-различни теми с другарите си. От общия тон на разговора им личеше, че за тях неплатежоспособността е нормално състояние на човечеството, а плащането на дълговете — само случайно избухваща болест.
Всред тази странна гледка, всред тия странни призраци, които се плъзгаха около него, Артър Кленъм имаше чувството, че сънува, докато наблюдаваше приготовленията. През това време добре запознатият с обстановката Тип, страшно възхитен от възможностите в приемната, му показваше огъня в общата кухия, поддържан със средства на обитателите, казана с гореща вода, поддържан по същия начин, и други подробности, водещи изобщо до заключението, че ако човек желае да бъде здрав, богат и мъдър, трябва да дойде в Маршалси.
Съединените две маси в ъгъла се превърнаха най-после в едно твърде неудобно легло; и гостът бе оставен сам с уиндзорските столове, председателската трибуна, мириса на бира, дървените стърготини, запалките за лула, плювалниците и покоя. Новостта на обстановката, неочакваното попадане тук, чувството, че е затворен, споменът за стаята в горния етаж, за двамата братя, а най-вече за отдалечаващата се детска фигурка и лицето, гдето съзря години на недохранване, а може би и глад, го измъчваха и не му даваха да заспи.
Твърде странни, но неизменно свързани със затвора размисли се гонеха като кошмари в съзнанието му, докато лежеше буден. Дали имаше тук готови ковчези за тези, които ще умрат, къде ги държат, как ги запазват, къде погребват починалите в затвора, как ги изнасят, с какъв церемониал, може ли неумолимият кредитор да арестува мъртвеца? Има ли възможности за бягство? Може ли затворник да се прехвърли през зида с помощта на въже и кука, как ще слезе от външната страна; може ли да се покатери на някой покрив, да се промъкне по стълбите, през входа и да се изгуби в тълпата? Стават ли пожари в затвора, няма ли да избухне някой тъкмо тази нощ?
Тези неволни пориви на въображението му бяха само рамка за трите образа, застанали пред него. Баща му, с втренчения си предсмъртен поглед, пророчески помрачен на портрета; майка му, вдигнала ръка, за да отхвърли неговото подозрение; малката Дорит, докосваща с пръст пропадналия си баща, отвърнала своята наведена глава.
А дали майка му нямаше отдавнашна, добре известна ней причина да облекчава съдбата на бедната девойка? Дали затворникът, унесен в спокоен сън — бог да му го дарува! — не ще я обвини на страшния съд за своята гибел? Дали някоя нейна и на баща му постъпка нямат някаква — макар и най-далечна — връзка с пропадането на двамата побелели братя?
Нова мисъл прелетя през съзнанието му. Не виждаше ли майка му своето затворничество в тясната стая като разплата за дългото затворничество тук? „Признавам своето съучастие в затварянето на този човек. И страдам по същия начин. Той загива в своя затвор; и аз в моя. Изплатих греха си.“
Когато всички останали мисли се разсеяха, тази го завладя напълно. А когато той заспа, майката се яви пред него в своя стол на колелца, за да отхвърли обвиненията му с това оправдание. Когато се събуди и скочи в безпричинна уплаха, думите й звучаха в ушите му, сякаш ги бе изрекла бавно до възглавницата, за да смути почивката му: „Той линее в своя затвор; аз линея в моя; неумолимата присъда е изпълнена. Какво дължа още по тази сметка?“