Глава ІX
Майчица
Утринната светлина не бързаше да се прехвърли през зида на затвора и да надникне в прозореца на приемната; а когато най-после се яви, би била по-желана, ако бе дошла сама, вместо да е придружена от пороен дъжд. Но в морето бушуваха равноденствени бури и безпристрастният северозападен вятър не пропусна в порива си дори тесния Маршалси. Профуча в камбанарията на черквата „Сент Джордж“, прекатури всички ведра из съседните дворове, изпълни тъмницата с дима на Саутуърк; спусна се през комините и почти задуши малцината ранобудни обитатели, които вече палеха огньовете си.
Артър Кленъм нямаше желание да се излежава, макар че леглото му беше по-настрана, та не беше засегнато от почистването на вчерашната пепел и запалването на днешния огън под общия котел, нито от напълването на този спартански съд от помпата или от измитането на пода в общото помещение, посипването му с дървени стърготини и други приготовления от този род. Зарадвал се от сърце на настъпилата утрин, макар че не си бе отпочинал през нощта, той стана, щом започна да различава предметите около себе си, и цели два часа скита из двора, докато отворят вратата.
Зидовете бяха толкова близо един до друг, а мрачните облаци се носеха толкова бързо над тях, че докато гледаше ветровития простор, почти почувствува пристъп на морска болест. Отнасян косо от поривите на вятъра, дъждът закриваше от него онази част от главното здание, която той бе посетил снощи. Но оставаше тясна суха ивица покрай зида, гдето се разхождаше сега между останки от слама, прах, хартия, оцеждането на помпата и разпилени листа от вчерашните зеленчуци. Най-тъжната гледка, която човек би могъл да си представи.
Не я разведри поне появата на малката фигурка, която го бе довела тук. Може би се бе измъкнала вече от своята стаичка и се бе вмъкнала в сградата, гдето живееше баща й, докато той е гледал някъде другаде. Както и да е, не бе успял да я види. За брат й беше още рано; достатъчно беше да го видите веднъж, за да разберете, че не ще бърза да напусне дори едно студено легло; така че, докато се разхождаше в очакване да отворят, Артър Кленъм мислеше не толкова за сегашните, колкото за бъдещите възможности да продължи издирванията си.
Най-после вратата на къщичката пред входа се отвори и вратарят, зает да сресва косата си, застана на прага, готов да отвори на посетителя. Артър мина с облекчение покрай къщичката и се озова в малкия външен двор, гдето снощи бе разговарял с брата на мистър Дорит.
Тук имаше вече цяла редица прислужници, посредници и доставчици на заведението. Някои чакаха отдавна на дъжда отварянето на вратата; други, пресметнали по-точно времето, идваха едва сега от бакалина и влизаха с измокрени кафяви кесии с хлябове, пакетчета масло, яйца, мляко и така нататък. Тези жалки прислужници на жалките затворници, тези банкрутирали келнери на неплатежоспособни длъжници бяха необикновено зрелище. Такива износени палта и панталони, такива вехти рокли и шалове, такива смачкани шапки и бонета, такива ботуши и обувки, такива чадъри и бастуни човек не можеше да види в никой вехтошарски магазин. Всички бяха облечени с дрехи, захвърлени от други мъже и жени; всички бяха кръпки и останки от чужди личности, лишени от собствено съществуване. Имаха походка на някаква особена порода. Плъзваха се покрай стените, сякаш отиваха в заложна къща. Кашляха като хора, свикнали да ги забравят пред вратата или във ветровити входове, гдето чакат отговор на писма с избеляло мастило, доставили на получателите им душевен смут и недоволство. Поглеждайки на минаване непознатия мъж, те го стрелваха с пронизващи гладни очи, сякаш искаха да отгатнат доколко е добросърдечен и доколко биха могли да разчитат на него. Неизбежната просия бе превила високите им рамене, накуцваше в несигурните стъпки, закопчаваше, забождаше, закърпваше и късаше дрехите им, ръфаше петлиците, подаваше се на мръсни ивици от лицата им. Лъхаше с алкохолни па̀ри от устата.
Докато той продължаваше да стои в двора, един от минаващите го запита дали не може да му услужи с нещо и на Кленъм хрумна мисълта да поговори още веднъж с малката Дорит, преди да си отиде. Тя се е съвзела вече от първоначалната си изненада и може би ще се държи по-непринудено с него. Той запита този член от братството (който държеше в ръка две червени херинги, а под мишница един хляб и четка за обуща) къде най-близо би могъл да изпие чаша кафе. Човекът отговори отзивчиво и го заведе в едно кафене на същата улица, на хвърлей камък оттук.