Никой вече не продума, макар че и двамата започнаха да се разхождат и по неволя се срещаха при всяко обръщане. Мосю Риго понякога се поспираше, сякаш ще започне да излага случката в друга светлина или ще направи някоя гневна забележка; по тези намерения не се осъществяваха, защото синьор Кавалето бе навел глава и продължаваше да се разхожда бавно в някакъв смешен тръс.
Не след много ключът се завъртя в ключалката и шумът му накара и двамата да спрат. Чуха се гласове, после стъпки. Вратата се блъсна, гласовете и стъпките наближиха, тъмничарят започна да се качва полека по стълбите, последван от взвод войници.
— Хайде, мосю Риго — каза той, като поспря пред решетката с ключовете в ръка, — имайте добрината да излезете.
— Ще изляза тържествено, както виждам.
— Да — отговори тъмничарят. — Иначе ще излезете на толкова парчета, че ще бъде мъчно да ви съберем отново. Навън се е събрала тълпа, мосю Риго, която никак не ви обича.
Тъмничарят се отдалечи, дръпна желязото на вратичката в ъгъла на килията и я отключи.
— Хайде, елате! — каза той, като влезе.
Едва ли имаше отсянка на белия цвят, която би могла да се сравни с бледността, покрила в този миг лицето на мосю Риго. Нито пък човешко изражение, което би напомнило неговото, отразило във всяка своя черта ужаса, обзел сърцето му. И двете се сравняват обикновено със смъртта; по цяла бездна съществува между приключилата борба и нейното безнадеждно напрежение.
Той запали цигара от угарката на другаря си, стисна я със зъби, нахлупи широкопола мека шапка, преметна пак през рамо края на палтото и излезе в страничния коридор, гдето извеждаше вратата, без изобщо да обърне внимание на синьор Кавалето. Дребничкият човечец беше изцяло погълнат от грижата да се приближи до вратата и да погледне навън. Точно както звяр би се приближил до отворената врата на своята клетка, за да надзърне в свободния свят, той използува тия няколко мига да наблюдава и наднича, докато вратата се затвори пред него.
Войниците се командуваха от офицер: едър, як, безстрастен мъж, с извадена сабя в ръка и цигара в уста. Той заповяда кратко да настанят мосю Риго в средата, сам застана равнодушно пред отряда, изкомандува: „Ходом, марш!“, и всички заслизаха шумно по стълбите. Вратата се хлопна… ключът щракна… някакъв необичайно светъл лъч, някакъв необичаен полъх сякаш мина през тъмницата и изчезна с тънката спирала от дима на цигарата.
Останал сам в килията като някакво по-низше животно — като нетърпелива маймуна или палаво мече, — затворникът скочи на перваза, за да не пропусне нищо от това заминаване. Още докато се залавяше с две ръце за решетката, до слуха му достигна ревът на тълпата: викове, крясъци, проклятия, закани, ругатни, в тази врява имаше всичко, макар че (както при буря) се чуваха само пристъпи от бесен рев.
Заприличал още повече на затворен звяр, в желанието си да види всичко, затворникът скочи пъргаво, обиколи тичешком килията, скочи пак така пъргаво, сграбчи решетката, опита се да я разтърси, скочи, изтича, върна се на перваза, ослуша се и миряса едва когато отдалечаващият се рев заглъхна съвсем. Колцина много по-достойни затворници са измъчвали така благородните си сърца, без някой — нито дори любимата им — да се сети за тях; могъщите крале и управници, които са ги затворили, препускат на слънце всред приветствуващи ги тълпи. И дори умират пристойно в леглата си със звънки речи; а учтивата история, по-раболепна от собствените им оръдия, ги превъзнася и спасява от забвение!
Най-после, свободен да си избира място между тия четири стени, за да упражни правото си да спи, когато пожелае, Джон Баптист легна на пейката, скръстил ръце под главата си, и задряма. Със своето покорство, лекомислие, добродушие, краткотрайни избухвания, лесно примиряване с коравия хляб и коравите камъни, с бързото заспиване и стряскане той беше истински син на своята родина.
Жегата продължи да властвува още някое време; после слънцето залезе в червено, зеленикаво, златисто сияние; звездите замигаха на небето, на земята започнаха да им подражават светулки, както хората се опитват да подражават на по-висши същества; дългите прашни пътища и безкрайни равнини потънаха в покой, а морето дотолкова стихна, че дори не нашепваше за часа, когато ще върне своите жертви.
Глава ІІ
Спътници
— Няма вече вчерашния рев навън, нали, господине?
— Не съм чул нищо.
— Значи, сигурно не е имало нищо. Когато реват, тукашните хора реват така, та да се чуе.