— Мога ли да ви запитам — започна той — за името…
— На Тетикоръм ли? — прекъсна го мистър Мийгълс. — Нямам никаква представа.
— Мислех — каза другият, — че…
— Тетикоръм ли? — подсказа отново мистър Мийгълс.
— Благодаря ви… че Тетикоръм е име; и неведнъж съм се учудвал на странността му.
— Всъщност — каза мистър Мийгълс — виждате ли, ние с мисис Мийгълс сме практични хора.
— Това споменавахте често по време на приятните и интересни разговори, които водехме, докато се разхождахме по тия камъни — каза другият с лека усмивка, озарила за миг сериозното му лице.
— Практични хора сме. И така един ден преди пет-шест години заведохме Рожбата на черква в приюта за намерени деца… Знаете ли приюта за намерени деца в Лондон? Подобен на приюта за намерени деца в Париж?
— Виждал съм го.
— Чудесно! Един ден, когато заведохме там Рожбата на черква, да чуе музиката — защото като практични хора ние се смятаме длъжни да й показваме всичко, което предполагаме, че ще й достави удоволствие, — мама (така наричам обикновено мисис Мийгълс) така се разплака, че трябваше да я изведем. „Какво ти е, мамо? — попитах аз, след като я поуспокоих. — Изплаши детето, мила.“ — „Да, зная, татко — отговори мама. — Но мисля, че това нещо ми мина през ум, защото много я обичам.“ — „А какво ти мина през ум, мамо?“ — „О, мили — разплака се отново мама, — като видях тия деца, застанали в редици, да призовават не бащата, когото ни едно от тях не е видяло на земята, а нашия общ небесен отец, помислих си дали някоя нещастна майка не идва тук да търси между тия детски личица горкото дете, захвърлено от нея в този жесток свят, без да получи някога нейната обич, целувка, да узнае лицето, гласа, дори името й!“ Това беше уместна мисъл от страна на мама и аз й казах, че е така. „Ето нещо съвсем практично, мила“ — казах.
Другият съчувствено се съгласи.
— И на другия ден й казах: „Слушай, мамо, ще направя предложение, което се надявам да одобриш. Да вземем някое от тия дечица за прислужничка на детето. Ние сме практични хора. Ако забележим някакъв недостатък в нрава й или ако държането й се различава много от нашето, ще знаем как да си го обясним. Ще знаем какъв огромен дял ще трябва да отдадем на влиянието и впечатленията, които са ни оформили и от които то е било лишено — без родители, без братче и сестриче, без свой дом, без някой да й приказва приказки или да я приспива.“ Така именно се сдобихме с Тетикоръм.
— А самото име…
— Ох, господи! — ахна мистър Мийгълс. — Ето че забравих за името. Виждате ли, в приюта я наричаха Хариет Бийдл — очевидно случайно дадено име. У нас Хариет стана Хети, после Тети, защото, като практични хора, помислихме, че едно шеговито име ще е нещо ново за нея и може да я направи по-кротка и нежна. Колкото до Бийдл,3 излишно е да казвам, че и дума не можеше да става да го запазим. Ако има нещо във всяко отношение нетърпимо нахално, някакъв тип с палто, жилетка и бастун, представящ нашата английска привързаност към глупостта, след като всички други вече са я открили, това е именно черковният клисар. Не сте виждали такова нещо отдавна, нали?
— Не, защото повече от двадесет години бях в Китай.
— Щом е така — продължи мистър Мийгълс, като тикна възбудено показалец в гърдите на събеседника си, — избягвайте да виждате подобно нещо, докато ви е възможно. Всеки път, когато ми се случи да срещна в неделен ден някой надзирател да се перчи начело на сиропиталище, трябва да бягам, за да не го набия. Тъй като и дума не можеше да става за името Бийдл, а основателят на приюта за нещастните намерени деца се наричаше Коръм, ние дадохме на малката името на този предобър човек. Понякога я наричахме Тети, понякога Коръм, докато започнахме да сливаме двете имена и така тя стана Тетикоръм.
— Вашата дъщеря, мистър Мийгълс — каза другият, след като обиколиха мълчаливо терасата, постояха до стената да погледат морето и тръгнаха отново, — е, доколкото зная, единственото ви дете. Мога ли да ви запитам — не от нахално любопитство, а защото вашето общество ми беше много приятно и може би никога вече не ще имаме възможност да поговорим спокойно, като се пръснем из широкия свят, а пък аз бих желал да запазя по-точен спомен за вас и вашето семейство, — мога ли да ви запитам дали правилно съм разбрал от думите на вашата мила съпруга, че сте имали и други деца?
— О, не — отговори мистър Мийгълс. — Не става дума за деца. А за дете.