Ландри имаше много повече право да ревнува от Силвине. Майка им повече обичаше Силвине и дори татко Барбо, макар че тайно предпочиташе Ландри, проявяваше по-голямо внимание и угаждаше повече на Силвине. Клетото дете, всички го глезеха и се страхуваха да не го огорчат, защото беше по-слабо и по-неразумно. Беше галеник на съдбата, защото той си оставаше в къщи, а брат му се беше отделил и тъгуваше по дома си.
За пръв път добрият Ландри премисли всичките тези неща и си каза, че брат му е несправедлив към него. Дотогава той се беше въздържал от добрина да го укорява или по-скоро да го обвинява, защото упрекваше сам себе си, че е по-здрав, по-усърдно работи и повече обича да се забавлява, а не умее да говори любезни думи и да засвидетелствува внимание като брат си. Този път обаче на можа да открие у себе си никаква грешка, защото за да дойде този ден в къщи, се беше отказал от лова на раци, за който момчетата от Приш бяха приказвали цялата седмица и му бяха обещали чудесно прекарване. Така че той беше устоял на голямото изкушение, а на тази възраст това не е малко. След като се наплака, притихна и се вслуша; близо до него някой плачеше и нареждаше, както правят селските жени, когато им е много тежко. Ландри позна майка си и изтича при нея.
— Ох, боже мили — ридаеше тя, — защо ме мъчи така това дете! То ще ме умори!
— Майко, аз ли ти създавам грижи — извика Ландри и се хвърли на шията й. — Ако съм виновен, накажи ме и не плачи повече! Не знам с какво съм те ядосал, но, моля те, прости ми!
И майката разбра, че Ландри не е с толкова студено сърце, както си мислеше тя. Целуна го горещо и без сама да мисли какво говори, толкова й беше мъчно, му разказа, че Силвине, а не той я измъчва. Че по-рано е съдила Ландри несправедливо, сега обаче осъзнала грешката си, но се страхувала, че Силвине ще обезумее, безпокояла се, защото той излязъл, без да яде, още от ранно утро. По обед го видели край реката и стрина Барбо си мислеше, че може да се хвърли и да се удави.
VIII
Мисълта, че Силвине може да се самоубие, се промъкна неволно в главата на Ландри, както мухата, без да иска, се промъква, и той се спусна да търси брат си. Беше му много мъчно, докато тичаше, и си казваше: „Може би майка ми е имала право да ме укорява, че съм със студено сърце. Но сега на Силвине сигурно му е много мъчно, щом може да причини такава болка на клетата ни майка и на мен.“
Той преброди всички кътчета, но не намери брат си, викаше го, но не получи отговор, разпита всички, които срещна, никой нищо не знаеше. Най-сетне се озова при ливадата с тръстиките и навлезе сред тях, защото си спомни едно местенце, което Силвине много обича. Там реката се врязваше в земята и беше изкоренила две три елхи, чиито корени стърчаха над водата. Татко Барбо не ги изтръгна. Остави ги така, с натрупаните буци пръст, за да поддържат почвата; това му беше добре дошло, защото водата всяка зима правеше големи бели в тази местност и всяка година подяждаше по малко от ливадата му.
Ландри се доближи до „лъката“ — така наричаха брат му и той това място от ливадата. Но преди още да стигне до завоя, където бяха направили стъпала от чимове, подпрени с камъни и корени, излезли над почвата, той скочи във вдлъбнатината; само така би могъл да намери брат си сред клонаците и високите треви.
Вмъкна се там с тревожно сърце, защото от ума му не излизаха думите на майка му, която му беше внушила, че Силвине е в състояние да се самоубие. Ландри преброди много пъти листака, измачка тревите, като викаше Силвине и подсвиркваше на кучето, което сигурно го беше последвало, защото през целия ден никой не го беше виждал.
Напразно, скоро разбра, че е сам. Но тъй като той не обичаше да оставя недовършена започнатата работа и винаги знаеше какво да направи, огледа хубаво бреговете, дано да открие следи или някое необичайно свличане на пръстта. Тъжно и неприятно му беше да търси, защото от един месец не беше идвал тук и макар да познаваше мястото на пръсти, все пак бяха станали някои промени. Целият десен бряг беше обрасъл с трева и дори в лъката тръстиките и трънаците бяха избуяли тъй гъсти, че беше невъзможно да се открие каквато и да е следа. Все пак, обикаляйки нагоре-надолу, Ландри най-сетне зърна кучешки стъпки и дори едно местенце с отъпкана трева, където Фино сигурно бе лежал, свит на кълбо. Той се замисли и пак се върна да изследва брега. Стори му се, че е открил прясна диря, като че ли някой беше скачал или се бе плъзнал оттам; макар че не беше ясна и можеше да е прокарана от някой от водните плъхове, които ровят, дълбаят, гризат тревата по тези места, той се изплаши и краката му се подкосиха; падна на колене, като за молитва. Остана така за малко безсилен, без да се реши да сподели с някого голямата си мъка, загледан със замрежени от сълзи очи в реката, сякаш й искаше сметка какво е направила с брат му. А тя си течеше спокойно, подскачаше по клонките, надвиснали над нея и докосващи водите й, и отминаваше надолу, ромолейки, сякаш се смееше или скришом се подиграваше на някого. Клетият Ландри се отдаде напълно на мрачните си мисли и почти изгуби свяст, макар една дребна следа всъщност да не значеше още нищо.