„Тая лоша река, която не ми казва нито дума — мислеше си той — и която е в състояние да ме остави да плача безкрайно, без да ми върне брат ми, точно тук е най-дълбока и откакто подяжда ливадата, в нея са нападали толкова много шушулки и толкова много листа, че ако някой влезе там, никога не би могъл да излезе. Боже мой, възможно ли е клетият ми брат да лежи там, на дъното, на две крачки от мен, без да мога да го видя, без да мога да го намеря в клоните и тръстиките, дори ако се опитам да сляза там.“
И той започна да оплаква брат си и да го упреква; никога през живота си не бе изпитвал тъй дълбока скръб. Най-сетне му хрумна да отиде да се посъветва с една вдовица, която всички наричаха баба Фаде; тя живееше до тяхната ливада, съвсем близо до брода. Тази жена нямаше нито земя, нито имот, а само една градинка и малка къща, но не ходеше да работи чуждо, защото познаваше добре човешките болки и мъки и при нея отвсякъде се стичаха хора за съвети. Тя лекуваше с неизвестни средства рани, навяхвания и осакатявания и изобщо всички смятаха, че знае много, защото лекуваше болести, от които хората не бяха боледували, например изтърсвания или изпадане на коремното було — аз никога не съм вярвал на тези неща, както не вярвам особено и на това, което говореха за нея: че можела например да накара млякото на млада дойна крава да премине в стара и лошо хранена крава.
Колкото до хубавите церове, които приготвяше и прилагаше при простуда и които ние наричахме запарки, или за лапите, които слагаше върху наранени и изгорени места, или за настойките срещу треска, истината е, че си заслужаваше парите и умееше да лекува много болести, които никой лекар не би могъл да изцери с лекарствата си. Поне тя така разправяше и спасените от нея, разбира се, предпочитаха да й вярват.
Тъй като на село никой не може да бъде многознаен и да не минава за магьосник, мнозина мислеха, че баба Фаде знае много повече неща, отколкото признава, и дори й приписваха дарбата да намира загубени неща, а даже и хора. И понеже беше много умна и умееше да помага в затрудненията, заключаваха, че би могла да се справи и при изключителни случаи.
Децата слушат охотно всякакви приказки и Ландри също бе чувал да разправят в Приш, където хората са много по-доверчиви, отколкото в Кос, че като хвърлела някакво зърно във водата и изричала някакви думи, баба Фаде можела да намери трупа на удавник. Зърното плувало във водата и спирало там, където е трупът. Мнозина вярват, че нафората притежава същото свойство, затова във всички воденици държат нафора. Но Ландри нямаше нафора, а баба Фаде живееше много близо до ливадата с тръстиките; когато човек тъгува, не му мисли много-много.
Той изтича до къщата на баба Фаде и й разказа мъката си, като я помоли да дойде с него до реката, за да провери с нейното биле жив ли е, или мъртъв брат му.
Но баба Фаде, която не обичаше да я превъзнасят за такива неща и не проявяваше дарбите си за нищо, му се скара и грубо го изгони, още повече че я беше яд, защото на времето вместо нея викаха баба Сажет да изражда децата в Близначницата.
Ландри, който беше малко горд, при друг случай щеше да възрази или да се разсърди, но сега му беше много мъчно, та не каза нито дума, а се върна при реката, решил да я претърси, макар че не можеше нито да се гмурка, нито да плува. Като вървеше, навел глава, загледан в земята, някой го тупна по рамото; той се обърна и видя внучката на баба Фаде, която всички в този край наричаха малката Фадет1, било защото така й беше името, било защото я смятаха и нея малко за магьосница. Знае се, че нощните духове, които другаде наричат блуждаещи огънчета, са мили и много хитри дяволчета. В нашия край наричат така и самодивите, в които вече никой не вярва. Но дали името Фадет означаваше малка фея или дяволче, все едно, тъй като всеки, който я видеше, можеше да я сметне за мъничък нощен дух, толкова дребничка, слабичка и дръзка беше. Тя обичаше да се надсмива, беше бъбрица, лека като пеперуда, любопитна като червеношийка и черна като полско щурче.