Клетият Силвине пък се чудеше как да обясни лошото си държане към брат си и към майка си; той разбираше, че Ландри се преструва и не знаеше какво да каже, тъй като никога не беше лъгал и нищо не беше крил от брат си.
Когато премина брода, все още не беше намислил как да излезе от затруднението.
Щом се озова на другия бряг, Ландри го прегърна, и то много по-топло от друг път, но се въздържа и не го разпита нищо, защото видя, че на Силвине му е неудобно; отведе го в къщи, като бърбореше разни неща, без да споменава за това, което им беше на сърцето. Когато минаваха край къщата на баба Фаде, той потърси с поглед малката Фадет, искаше му се да й благодари, но вратата беше затворена и отвътре се чуваше само гласът на Скакалеца, който ревеше — баба му го беше натупала както всяка вечер, все едно дали си заслужаваше боя, или не. На Силвине му домъчня и той каза на брат си:
— Каква неприятна къща, вечно плачат и се бият! Вярно е, че няма по-лошо и по-опърничаво дете от Скакалеца, а пък Щурчето не струва и пукната пара. Но колко са нещастни тези деца, че си нямат нито баща, нито майка, а ги мъчи тая стара врачка, която е лоша и нищо не им прощава.
— Друго е в нашия дом — отговори Ландри. — Нито татко, нито мама са ни били някога и дори когато ни се карат за детските ни бели, карат ни се тъй кротко и добродушно, че съседите не ги чуват. Едни хора са щастливи, без да разбират щастието си, а малката Фадет, нещастна и вечно подритвана, все се смее и не се оплаква от нищо.
Силвине разбра упрека и се разкая за грешката си. Той страдаше още от сутринта и все искаше да се върне, но се срамуваше. Изведнъж му стана толкова мъчно, че заплака безмълвно. Но брат му го хвана за ръка и му каза:
— Силен дъжд идва, Силвине, да бягаме към къщи!
И те се затичаха; Ландри се мъчеше да разсмее Силвине, а той се насилваше да се развесели, за да му достави удоволствие.
Когато стигнаха до дома си, Силвине понечи да се скрие в плевнята — страхуваше се, че баща му ще се кара. Но татко Барбо не вземаше нещата толкова навътре като жена си, затова се задоволи само да се пошегува; а стрина Барбо, поучена предварително от мъжа си, се постара да не покаже тревогата, която беше изживяла. Докато тя сушеше пред огнището дрехите на близнаците, Силвине видя, че е плакала и че от време на време го поглежда неспокойно и тъжно. Ако бяха насаме, той щеше да й поиска прошка, щеше да й се погали и тя щеше да се успокои. Но баща му не обичаше такива лиготии и Силвине си легна веднага след вечерята, без да каже нищо, сломен от умора. Целия ден не беше ял нищо. След вечерята се почувствува като пиян; Ландри го разсъблече, сложи го да си легне и поседя до него, като му държеше ръката.
Щом Силвине заспа, Ландри се сбогува с родителите си и дори не забеляза, че майка му го целуна много по-топло от друг път. Той винаги беше смятал, че тя не го обича колкото брат му, но не ревнуваше, защото си казваше, че получава толкова любов, колкото заслужава. Подчиняваше се на участта си колкото от уважение към майка си, толкова и от обич към брат си, който повече от него имаше нужда от ласки и утешение.
На другия ден Силвине изтича до леглото на стрина Барбо още преди тя да стане и изля сърцето си, като й довери съжалението и срама си. Разказа й колко е нещастен не само защото са разделени с Ландри, но защото си въобразявал, че Ландри не го обича вече. Не можа да отговори на въпроса на майка си откъде му идват на ум такива неща, защото това беше като болест, срещу която той беше безсилен да се брани. Стрина Барбо го разбираше, макар че не го показа, защото женското сърце познава тези мъки; на самата нея неведнъж й беше докривявало, като виждаше как спокойно и смело изпълнява задълженията си Ландри. Но този път трябваше да признае, че ревността е лошо чувство, дори когато е предизвикана от силна обич, затова не насърчи Силвине. Накара го да почувствува колко много е наскърбил брат си и каква голяма добрина беше проявил Ландри, като не се оплака и не показа огорчението си. Силвине трябваше да признае, че брат му е по-добър от него. Обеща искрено да се излекува от лошите си чувства.
Помъчи се да изглежда спокоен и доволен, но макар майка му да изтри сълзите му, да изслуша жалбите му и да му отговори с разумни съвети, макар той да направи всичко, което беше по силите му, за да се отнася просто и справедливо към брат си, в сърцето му остана капка горчивина. „Брат ми — мислеше си той неволно — може да е по-добър от двама ни, както каза и нашата скъпа майка, но ако ме обичаше толкова силно, колкото го обичам аз, не би се подчинил.“ И той си припомни колко спокоен и почти безразличен изглеждаше Ландри, когато го намери на брега на реката. Спомни си също, че свиреше на косовете, докато го търсеше, а той искаше да се хвърли в реката. Вярно е, че когато напусна дома си, тази мисъл не му беше минала през ума, но после си помисли за това, защото смяташе, че брат му няма да му прости никога цупенето и пропуснатата среща. „Ако той ми беше нанесъл такава обида — мислеше си той, — никога не бих могъл да се утеша. Много ми е приятно, че ми прости, но все пак не можех да си представя, че ще го стори тъй лесно!“ И клетото момче въздишаше, като се бореше със себе си, и се бореше със себе си, като въздишаше.