Но тъй като бог винаги възнаграждава и помага на този, който пожелае да му угоди, до края на годината Силвине показа повече разум. Въздържаше се, не се караше и не се сърдеше на брат си, започна да го обича по-спокойно и понеже не се тревожеше непрекъснато, здравето му укрепна и той заякна. Баща му започна да му възлага повече работа, защото разбра, че колкото по-малко се вживява в чувствата си, толкова по-добре е за него. Но работата в къщи никога не е тъй тежка, както на чуждо място. Затова Ландри, който не жалеше сили, укрепна и израсна много повече от брат си тази година. Двамата ставаха все по-различни. Когато навършиха петнадесет години, Ландри изведнъж се превърна в хубав момък, а Силвине си остана красив юноша, по-тънък и по-блед от брат си. Сега вече никой не ги бъркаше и макар че си приличаха като двама братя, не личеше веднага, че са близнаци. Ландри, който се беше родил един час след Силвине, изглеждаше по-голям с година или две. Татко Барбо все повече го обикваше, защото, като истински селянин, уважаваше преди всичко силата и снажното тяло.
XI
След случката край реката Ландри си спомняше с известна тревога обещанието, което беше дал на малката Фадет. В оня миг на тревога той й беше обещал от името на баща си и майка си всичко най-хубаво в Близначницата. Но като видя, че татко Барбо не обърна внимание на цупенето на Силвине и не прояви кой знае какво безпокойство, започна да се бои, че когато Фадет дойде да иска възнаграждението си, баща му може да я изпъди, като се подиграе с многознайността й и с думата, която й е дал Ландри. Ландри се срамуваше от този страх и след като мъката му се разсея, започна да вярва, че в цялата работа е имало магия. Не беше сигурен дали малката Фадет не му се е подиграла, но смяташе, че има защо да се съмнява; чудеше се как да докаже на баща си, че е постъпил правилно, като е обещал да изпълни обещанието й. От друга страна, не можеше да се откаже от думите си, защото се беше заклел.
Но колкото и удивително да беше, нито на другия ден след тази случка, нито до края на месеца, нито по-късно се чу нещо за малката Фадет в Близначницата или в Приш. Тя не се яви у татко Кайо, за да потърси Ландри, нито у татко Барбо, за да си поиска обещаното, и когато Ландри я зърнеше далеч в полето, не се приближаваше до него, нито пък му обръщаше внимание, което не й беше присъщо, защото тя тичаше след всички било от любопитство, било за да се посмее, било за да си поиграе или да се закачи с тези, които бяха в настроение, или за да нахока и да подиграе тези, които бяха начумерени.
Къщата на баба Фаде беше близо до Приш и до Кос, тъй че беше невъзможно Ландри да не се среща с малката Фадет. Пътят не беше особено широк, ето защо трябваше да се здрависат или да си кажат по някоя дума, когато се разминават.
Една вечер малката Фадет се връщаше с гъските си, следвана както винаги по петите от Скакалеца, а Ландри беше ходил да прибере конете от ливадата и сега ги водеше към Приш; двамата се срещнаха по пътеката, която се спуска от Кроа де Босон към брода Рулет, така че нямаше как да избягнат срещата. Ландри се изчерви от страх, че Фадет може да поиска от него да изпълни думата си и за да й попречи, яхна една от кобилите и я пришпори; всички коне обаче бяха спънати и не можа да препусне. Като се озова съвсем близо до Фадет, Ландри не посмя да вдигне очи и се престори, че се извръща, за да види дали жребчетата идват. Когато отново я погледна, тя го беше подминала, без да промълви нито дума. Не беше сигурен дори дали му е обърнала внимание и дали бе пожелала с поглед или усмивка да му каже „здравей“. Видя само Жане Скакалеца, който, какъвто си беше опърничав и лош, запрати камък в краката на коня му. На Ландри много му се искаше да му плесне един с камшика, но се страхуваше да спре, защото щеше да се наложи да разговаря със сестра му; той се направи, че не забелязва нищо, и си отиде, без да се обръща.
Ландри се държеше почти по същия начин винаги когато срещнеше Фадет. Полека-лека той се окуражи и започна да я поглежда; защото колкото повече растеше и поумняваше, толкова по-глупава започваше да му се вижда цялата тази история. Но когато най-сетне веднъж се реши да я погледне спокойно, сякаш очаквайки тя да му каже нещо, с изненада забеляза, че момичето също се обръща на другата страна, като че ли го е страх от него. Той стана още по-смел, но понеже беше справедлив, запита се правилно ли е постъпил, като никога не бе й благодарил за услугата, все едно дали бе му я направила, защото знаеше прекалено много или случайно. Реши да я спре веднага щом я види, но когато я срещна, пак се поколеба за миг, преди да й каже „добър ден“ и да я заговори.