Той не го ревнуваше много от Мадлон, защото Ландри беше въздържан с нея. Мадлон ласкаеше и насърчаваше Силвине. Тя не се стесняваше от него и ако някой не ги познаваше, би могъл да помисли, че предпочита него пред Ландри. Ландри също би могъл да ревнува, ако по природа не презираше ревността, освен това нещо му подсказваше въпреки невинността му, че Мадлон постъпва така, за да му се понрави и да бъде по-често с него.
Всичко беше наред до Сент-Андош, празника на селището Кос, който е в последните дни на септември.
Двамата близнаци обичаха този ден, защото имаше танци и всякакъв вид игри под големите орехи до черквата; те съвсем не очакваха неприятностите, които им се случиха.
Татко Кайо беше освободил Ландри от вечерта, за да си отиде в Близначницата, та още от сутринта да участвува във веселбите. Ландри тръгна преди вечеря, щастлив, че ще изненада брат си, който го чакаше на другия ден. По това време дните са къси и рано се свечерява. Ландри никога не се беше страхувал през деня, но нямаше човек от неговия край на неговата възраст, комуто да е приятно да се озове сам посред нощ по пътищата, особено наесен, когато магьосниците и самодивите си правят сборища, прикрити от мъглите. Ландри излизаше по всяко време, за да прибира воловете, затова и тази вечер не се страхуваше повече от друг път. Въпреки това крачеше бързо и пееше силно, както правят всички, когато е тъмно, защото знаят, че човешката песен отблъсква и прогонва злите зверове и злите хора.
Когато стигна до брода Рулет, той запретна панталоните си — водата стигаше до глезените му, и запристъпва внимателно, защото от двете страни на брода имаше дупки. Ландри не минаваше за пръв път и не можеше да се излъже. Освен това през полуоголените клони на дърветата струеше светлина от къщата на баба Фаде. Загледан в тази светлинка, не можеше да сбърка пътя.
Под дърветата обаче беше тъй тъмно, че Ландри опипа с тоягата си брода, преди да навлезе в реката. Изненада се, като установи, че водата е повече от обикновено; чуваше се шумът от язовете, отворени от един час. Светлината от прозореца на Фадет го насърчи, той се реши да тръгне, но едва направил две крачки, водата стигна до коленете му и Ландри се върна, очевидно беше сбъркал. Опита се да премине малко по-нагоре или малко по-надолу, но там се оказа, че бродът е още по-дълбок. Не беше валял дъжд, язовете бучаха наистина странно!
XII
„Изглежда, съм объркал пътя — помисли си Ландри, — защото отдясно виждам светлината на баба Фаде, която всъщност би трябвало да бъде отляво.“
Той се изкачи по пътя до Кроа-о-Лиевр, завъртя се със затворени очи и когато отново ги отвори и разгледа дърветата и храстите наоколо си, разбра накъде да върви и скоро се озова при реката. Макар бродът да му се стори проходим, направи само две-три крачки, защото изведнъж точно зад него светна прозорецът на баба Фаде, който всъщност трябваше да бъде пред него. Той се върна на брега и едва тогава му се стори, че светлината е на мястото си. Пое в друга посока, този път водата стигна до кръста му. Продължи, смятайки, че е попаднал в дупка, от която ще излезе, ако върви срещу светлината.
Спря се за щастие — дупката ставаше все по-дълбока и той затъна до раменете. Водата беше студена, за миг Ландри се запита дали да не се върне. Струваше му се, че светлината се мести, дори я видя как се движи, тича, подскача, преминава от единия бряг на другия и накрая изведнъж се раздвои, отразявайки се във водата, където се понесе като птица; тя сякаш размахваше крила, долиташе леко съскане, като че ли гореше смола.
Този път Ландри се изплаши, загуби, кажи-речи, ума и дума, защото бе чувал, че няма нищо по-измамливо и по-коварно от блуждаещото огънче. То си играело да обърква тези, които го гледат, и ги увличало във водните глъбини, като им се смеело и се подигравало на страха им.
Ландри затвори очи, за да не гледа, и като се извърна рязко, излезе от дупката и се озова на брега. Хвърли се на тревата и се загледа в блуждаещото огънче, което продължаваше да танцува и сякаш му се смееше. Наистина страшна гледка! То ту се издължаваше като водно конче, ту изчезваше. От време на време порастваше колкото биволска глава, после изведнъж се смаляваше като котешко око, притичваше почти до Ландри, завърташе се бързо около него, тъй че го заслепяваше, и най-сетне, сякаш разбирайки, че той няма да тръгне след него, запърха отново в тръстиките, откъдето сякаш му се сърдеше и му се заканваше.