По такъв начин челядта се множеше и скоро запъпли под слънцето; малки вуйчовци и малки лели с малки племеннички и малки племенници, и никой не би могъл да укори едните, че са по-непослушни или по-разумни от другите.
II
Близнаците растяха и укрепваха, без да създават излишни грижи, без да боледуват повече от другите деца; бяха дори по-кротки и по-издръжливи; никой не усети кога им поникнаха зъбите и кога проходиха.
Имаха руси коси, които не потъмняха и когато пораснаха. Бяха хубавички, със сини очи, широкоплещести, стройни, добре сложени, по-едри и по-смели от всички деца на тяхната възраст; който минеше през Кос, се спираше да ги погледа и да им се възхити; като си отиваха, всички казваха: „Какви хубави момченца!“
Така още от ранна възраст близнаците свикнаха да ги оглеждат и да ги разпитват; те растяха умни и никак не бяха свенливи. Държаха се свободно с всички и вместо да се крият из храстите, като видят чужд човек, както повечето деца от нашия край, винаги се спираха при новодошлия и отговаряха любезно на въпросите, без да свеждат глава и без да ги подканят. В първия момент не можеха да ги различат — приличаха си като две капки вода. Но като постояха с тях, забелязваха, че Ландри все пак е малко по-едър и по-силен, че косата му е малко по-гъста, носът — малко по-голям, очите — малко по-живи. Освен това челото му беше по-широко, той имаше по-решителен вид; брат му имаше луничка на дясната буза, а той малко по-голяма на лявата. Хората от градчето ги разпознаваха. Но все пак, когато се свечереше, отдалеч почти всички ги бъркаха, още повече че близнаците имаха еднакви гласове и понеже знаеха, че не могат да ги разпознаят, понякога единият отговаряше вместо другия и никой нищо не разбираше. Татко Барбо също ги смесваше понякога. Само майката, както беше предвидила баба Сажет, никога не грешеше, дори в най-тъмната нощ, дори да бяха надалеч, дори да не ги виждаше и да не ги чуваше добре.
Всъщност и двамата бяха чудесни деца — Ландри беше по-весел и по-смел от Силвине, но Силвине пък беше по-обичлив и по-чувствителен. Около три месеца обсъждаха как да им попречат да бъдат все заедно. Но три месеца са дълъг срок за селата — никой няма толкова време да се занимава със странични неща. Освен това виждаха, че няма кой знае какъв резултат, а и свещеникът им каза, че баба Сажет е бъбрица, защото добрият господ е създал природните закони и хората не могат да ги развалят. Малко по малко изобщо забравиха какво си бяха обещали да направят. Когато за първи път съблякоха бебешките дрехи на децата, за да ги заведат на черква, обуха им еднакви гащички, ушити от старата пола на майка им; моделът беше един и същ, защото местният шивач не знаеше две кройки.
Като поотраснаха, двете започнаха да харесват еднакви неща; когато леля им Розет пожела да им подари връзки за Нова година и двамата си избраха еднакви лилави връзки от амбулантния търговец, който разнасяше на кон стоката си от къща на къща. Леля им ги попита дали си избират този цвят, защото винаги ходят еднакво облечени. Но близнаците не задълбаха въпроса; Силвине отговори, че тази връзка в торбата на търговеца му се струва с най-хубав цвят и десен, а след него Ландри заяви, че всички други връзки са отвратителни.
— Цветът на коня ми харесва ли ви? — засмя се търговецът.
— Отвратителен е — каза Ландри. — Прилича на стара сврака.
— Направо отвратителен — добави Силвине. — Истинска проскубана сврака.
— Е, няма какво — каза наставнически търговецът на лелята, — ясно е, че тези деца виждат по един и същи начин. Ако едното види червеното жълто, другото веднага ще види жълтото червено и не бива да им се възразява, защото разправят, че опитат ли се да попречат на близнаците да бъдат като два отпечатъка на една и съща рисунка, те стават идиоти и вече не знаят какво приказват.
Търговецът наговори толкова неща за лилавите връзки, защото боята им не беше трайна, та му се искаше да продаде наведнъж две.
Годините минаваха и нищо не се променяше. Обличаха еднакво близнаците, хората все повече и повече ги бъркаха и било от детска хитрост, било по силата на природния закон, който свещеникът смяташе, че никой не може да измени, когато единият пробиеше дървената си обувка, другият веднага също издънваше обувката си; когато единият си скъсаше дрехата или каскета, другият веднага побързваше също да ги скъса, а после двамата близнаци се смееха и се преструваха на невинни, ако им поискаха сметка за белята.
За щастие или нещастие с годините обичта на децата ставаше все по-силна и щом започнаха да разсъждават, те откриха, че не могат да играят с други деца, ако едното от тях го няма. Ако бащата се опиташе да задържи при себе си за цял ден единия брат, а другият останеше при майка си, и двамата се натъжаваха, пребледняваха и едва-едва работеха, като че ли бяха болни. А щом се съберяха вечер, хукваха по пътищата уловени за ръка и не искаха да се прибират — толкова им беше драго, че пак са заедно; освен това се сърдеха малко на родителите си, че са им причинили такава мъка. Отказаха се да ги разделят, защото трябва да се признае, че майката и бащата, както вуйчовците и лелите, братята и сестрите изпитваха към близнаците обич, граничеща малко със слабост. Те се гордееха, че всички хвалят двете деца, а и момченцата не бяха нито грозни, нито глупави, нито лоши. От време на време татко Барбо се позамисляше какво ли може да излезе от този им навик да стоят вечно заедно, когато пораснат, и припомняйки си думите на баба Сажет, се опитваше да ги подразни, за да ги накара да си завиждат. При най-малко провинение дърпаше ушите на Силвине, като казваше на Ландри: