— Да допуснем, клета Фаншон — каза Ландри, дълбоко развълнуван от сълзите, които тя отново започна да лее, — че наистина си ме скарала с девойката, в която съм влюбен, както ти разправяш, какво би могла да направиш, за да ни сдобриш?
— Довери ми се, Ландри — отговори малката Фадет, — не съм толкова глупава, та да не знам как да се оправя. Мадлон ще узнае, че аз съм виновна за всичко. Ще й призная и ще те изкарам по-бял от снега. Ако тя още утре не бъде твоя приятелка, то значи, че никога не те е обичала и…
— И аз не трябва да съжалявам за нея, Фаншон. И тъй като тя всъщност никога не ме е обичала, напразно ще си създаваш излишни грижи. Не прави нищо и се утеши, защото не си ми причинила кой знае каква скръб. Вече се излекувах от нея.
— Такива мъки не се лекуват толкова бързо — отговори малката Фадет, а после се поправи. — Поне така разправят. Говориш тъй от яд, Ландри. Като се наспиш и настъпи денят, пак ще се натъжиш, че не си се помирил с хубавата девойка.
— Може и така да е — каза Ландри, — но те уверявам, че сега изобщо не мисля за нея. Ти сякаш искаш да ми внушиш, че много я обичам, а аз си мисля, че дори не съм изпитвал нещо към нея, то ще е било толкова дребна работа, че вече почти не си го спомням.
— Чудно — въздъхна малката Фадет, — значи, така обичате вие, момчетата?
— Боже мой, да не би пък вие, момичетата, да обичате по-хубаво, щом се оскърбявате тъй бързо и се утешавате с първия срещнат. Но ние говорим за неща, които още не разбираме, малка Фадет. Нали ти вечно се подиграваш на влюбените? Струва ми се, че и сега се шегуваш с мен, като искаш да уредиш работите ми с Мадлон. Не прави нищо, казвам ти, защото тя ще си помисли, че аз съм те изпратил, а това няма да е вярно. И може би ще се разсърди, като си помисли, че й се представям за много влюбен, след като истината е, че никога не съм й казал нито една любовна дума и дори да ми е доставяло удоволствие да бъда с нея и да танцуваме, тя никога не ме е насърчавала да й го кажа. Така че зарежи тази работа. Тя сама ще дойде, ако иска, а ако не дойде, едва ли ще умра от това.
— Зная по-добре от теб какво мислиш, Ландри — възрази малката Фадет. — Вярвам ти, като ми казваш, че още не си говорил на Мадлон за любовта си, но тя трябва да е много проста, ако не е разбрала по очите ти, че я обичаш, особено днес. Тъй като аз станах причина за сръднята ви, мисля, че аз трябва да стана причина и за сдобряването ви. И тъкмо се представя добър случай Мадлон да разбере, че я обичаш. Това е моя работа и аз ще го направя тъй изтънко и толкова на място, че тя няма да може да те обвини, че си я пренебрегнал заради мен. Довери ми се, Ландри, довери се на малката Фадет, на клетото грозно Щурче, чиято душа не е тъй грозна, както външността му, и му прости, че те е измъчило, защото сега ще ти направи голямо добро. Ще разбереш, че е приятно да те обича хубавица, но е полезно да имаш приятелка грозница, защото грозниците са безкористни, те не проявяват нито яд, нито злопаметство.
— Все едно дали си хубава или грозна, Фаншон — каза Ландри, като я улови за ръка, — мисля, че разбрах колко прекрасно е твоето приятелство, толкова прекрасно, че в сравнение с него може би дори любовта нищо не струва. Ти си много добра, сега вече го знам, защото аз те оскърбих, а ти не ми се разсърди днес и макар да разправяш, че съм се държал добре с тебе, всъщност аз постъпих грозно.
— Как тъй, Ландри, не разбирам какво…
— Та аз не те целунах нито веднъж по време на танца, Фаншон, а това беше мой дълг и мое право, такъв е обичаят. Отнесох се към теб като към малко десетгодишно момиченце, което не целуват, а ти си почти моя връстница. Имаме разлика само една година. Тъй че аз те обидих, но ти си толкова добра, че не го забеляза.
— Не съм си и помислила за това — каза малката Фадет, но стана, защото почувствува, че лъже, и се изплаши да не се издаде. — Слушай — каза тя престорено весело, — слушай как свирят щурците в стърнищата, те ме викат по име, а кукумявката ми съобщава оттам часовете, които звездите отбелязват по небесния часовник.
— И аз я чувам, трябва вече да се връщам в Приш. Но преди да се сбогуваме, Фадет, не искаш ли да ми простиш?
— Та аз не ти се сърдя, Ландри, и няма за какво да ти прощавам.
— Не, не — каза Ландри, който, без сам да знае защо, се вълнуваше, след като тя му беше говорила за любов и приятелство с глас, по-сладък от гласа на синигерчетата, които чуруликат, преди да притихнат в храстите. — Не, не, ти трябва да ми простиш! Сама да ми поискаш да те целуна, за да поправя грешката си от деня.