— Този път ти прощавам, защото ти си по-разумен.
Силвине обаче се радваше, че неговите уши пламтят, а брат му Ландри плачеше, сякаш той беше наказаният. Опитваха се да задоволяват само единия с неща, които и двамата желаят, но ако беше храна, те си я поделяха, ако беше играчка или сечиво за работа, играеха заедно или работеха заедно, без да пресмятат кое е твое и кое е мое. Ако похвалеха единия, че се държи добре, като нарочно пренебрегваха другия, пренебрегнатият се чувствуваше доволен и горд заради брат си. И също започваше да го гали и хвали. Тъй че празна работа беше да си въобразяват, че могат да ги разделят тялом и духом, а тъй като никой не обича да противоречи на любимите деца, дори за тяхно добро, оставиха нещата да се развиват, както е рекъл господ; закачаха ги понякога, за да се забавляват, но не можеха да ги излъжат. Близнаците бяха много хитри и от време на време, за да ги оставят спокойни, се преструваха, че спорят и се бият, докато всъщност си играеха и нахвърляйки се един на друг, не си причиняваха болка. Ако някой зяпач учудено ги загледаше, че са се спречкали, те се криеха, за да му се надсмиват; чуваха ги как си бъбрят и чуруликат като две птиченца на клонче.
Въпреки голямата им прилика и голямата им обич бог, който никога не е създал две еднакви творения, пожела те да имат съвсем различна съдба и тогава всички разбраха, че са две същества, напълно различни и по темперамент, и по нрав.
Събитията се развиха, след като двамата приеха първото причастие. Челядта на татко Барбо се увеличаваше благодарение на двете му дъщери, които не стояха без работа, а даваха чудесни деца на света. Големият му син Мартен, хубаво и яко момче, беше войник, зетьовете работеха здраво, но не винаги имаше изобилие. В нашия край се заредиха толкова лоши години поради природни бедствия и затруднения в търговията, че джобовете на селяните съвсем олекнаха. И тъй като татко Барбо не беше достатъчно богат да задържи при себе си всички деца, трябваше да помислят да настанят близнаците на чужда работа. Татко Кайо от Приш му предложи да вземе единия да пасе воловете му, защото имаше голямо стопанство, а момчетата му бяха или много големи, или много млади за тази работа. Стрина Барбо изживя голям страх и голяма мъка, когато мъжът й заговори за пръв път по този въпрос. Сякаш никога не беше помисляла, че подобно нещо може да се случи на близнаците й, макар да се бе тревожила за това още от рождението им; но тъй като слушаше за всичко мъжа си, не посмя да възрази. На бащата никак не му беше леко, затова подготви работата отдалеч. Отначало двамата близнаци плакаха много и изчезнаха за три дни сред гората и полето; връщаха се само за ядене. Те не казваха нищо на родителите си и когато ги питаха мислят ли за раздяла, не отговаряха нищо; но когато бяха сами, разглеждаха надълго и нашироко този въпрос.
Първия ден взаимно се оплакваха един на друг и се държаха за ръка, сякаш се страхуваха да не ги разделят насила. Но татко Барбо не ги раздели. Той беше умен, търпелив селянин, знаеше, че времето лекува. Още на другия ден, като видяха, че никой не ги закача и че чакат да им дойде умът в главата, близнаците се изплашиха повече от родителската воля, отколкото ако им се бяха заканвали и ги бяха били.
— Няма как, ще трябва да се подчиним — каза Ландри — и да решим кой от нас ще излезе от къщи. Оставят на нас да решим; татко Кайо е казал, че не може да ни вземе и двамата.
— Има ли значение дали ще замина, или ще остана, след като трябва да се разделим? — запита Силвине. — Все ми е едно дали ще отида да живея другаде. Ако съм с теб, мога изобщо да отвикна от къщи.
— Тъй се казва — възрази му Ландри, — но все пак онзи, който остане с родителите, ще има по-голяма утеха и по-малко тревоги от този, който вече няма да вижда нито братчето си, нито баща си, нито майка си, нито градинката си, нито добитъка, изобщо всичко, с което сме свикнали и което обичаме.