Разсъжденията на малкия Кайо бяха много приятни на Ландри и от този ден нататък той започна да дружи с него; грижите му понамаляха, като ги сподели. Той дори му каза един ден:
— Не мисли вече за тая Мадлон, която не заслужава нищо и ни причини мъка и на двамата, драги мой Кайо. Ти си на моята възраст и няма защо да бързаш да се жениш. Аз имам сестричка, Нанет, която е хубава като цвете, възпитана, нежна, сладка и сега започва шестнадесет години. Идвай по-често у дома на гости. Баща ми много те уважава и когато опознаеш добре нашата Нанет, ще видиш, че страшно ще ти се прииска да ми станещ зет.
— Боже мой, не казвам не — отговори малкият Кайо — и ако сестра ти не е дала дума другаде, ще идвам у вас всяка неделя.
Вечерта, когато Фаншон замина, Ландри реши да отиде у дома си, за да разкаже на баща си колко добре се е държала девойката, която той тъй зле е осъдил и в същото време да му заяви, че като се подчинява сега, си запазва правата за в бъдеще. Много му беше мъчно, когато мина покрай къщата на баба Фаде, но се въоръжи със смелост, като си каза, че ако Фаншон не беше заминала, кой знае още колко време не би узнал, че тя го обича. Видя баба Фаншет, роднина и кръстница на Фаншон; тя беше дошла да се грижи за старицата и за внучето. Седеше пред вратата със Скакалеца на колене. Горкият Жане плачеше и не искаше да си легне, защото неговата Фаншон не се била прибрала, а той само с нея си казвал молитвата, преди да заспи. Баба Фаншет го успокояваше, както може; Ландри се зарадва, като чу, че бабата говори нежно и приятелски с детето; Скакалеца, щом го видя, се изскубна из ръцете на Фаншет като стрела, хвърли се в краката му, като започна да го целува и да го разпитва, заклинайки го да му доведе неговата Фаншон. Ландри го взе на ръце и се помъчи да го утеши. Подаде му чепка хубаво грозде, което носеше в малка кошничка, дар от стрина Кайо за стрина Барбо, но Жане, който обикновено беше много лаком, отказа и помоли Ландри да му обещае, че ще отиде да търси Фаншон; Ландри му обеща, въздишайки, защото детето иначе нямаше да се подчини на Фаншет.
Татко Барбо не очакваше такова пълно примирение от малката Фадет; той беше доволен, но се поразтревожи, защото беше справедлив и добър човек.
— Не ми е приятно, Ландри — каза той, — че ти не намери смелост да се откажеш да я посещаваш. Ако беше действувал, както ти повелява дългът, нямаше да станеш причина за заминаването й. Дано бог бди това дете да не страда на новото място и отсъствието й да не причини голяма мъка на баба й и на братлето й, защото, както мнозина говорят лошо за нея, така има и хора, които я защитават и ме увериха, че е много добра и грижлива към семейството си. Ако приказките, че е бременна, са лъжа, ние ще го узнаем и ще я защитим както трябва. Ако пък, за нещастие, това е вярно и ти си виновен, Ландри, ще я подкрепим и няма да я оставим да изпадне в мизерия. Само че, моля ти се, Ландри не се жени за нея!
— Татко — каза Ландри, — ние гледаме на тия неща по съвсем различен начин. Ако бях виновен в това, което мислите, щях да ви поискам разрешение да се оженя за нея. Но тъй като малката Фадет е тъй невинна, както и сестра ми Нанет, не ви искам нищо друго, освен да ми простите мъката, която ви причиних. Ще поговорим за нея по-късно, както вие ми обещахте.
Татко Барбо трябваше да се съгласи с това условие. Той беше много предпазлив, за да насилва събитията, и се задоволи с това, което беше постигнал.
От този момент в Близначницата престанаха да говорят за малката Фадет. Избягваха дори да споменават името й, защото Ландри се изчервяваше и веднага след това пребледняваше, а с това показваше, че я помни тъй, както и първия ден.
XXXI
Отначало като научи, че Фадет е заминала, Силвине изпита егоистично задоволство, надявайки се, че отсега нататък брат му ще обича само него и няма да го изостави вече заради никого. Но не стана така, Ландри обичаше най-много Силвине след малката Фадет, но не го свърташе с него, защото Силвине мразеше Фаншон. Винаги когато Ландри се опитваше да му заговори за нея и за намеренията си, Силвине се наскърбяваше, упрекваше го, че не се отказва от тая своя прищявка, толкова неприятна на родителите му и на самия него. Полека-лека Ландри престана да му говори за нея, но тъй като не можеше да живее, без да споделя с някого, прекарваше голяма част от времето си с малкия Кайо и Жане, когото водеше на разходка; изпитваше Скакалеца по вероучение, учеше го и го утешаваше. Можеха да му се подиграват, ако смееха, когато го срещнеха с детето, но тъй като Ландри никога не се беше срамувал от каквото и да било, той се чувствуваше по-скоро горд, отколкото засрамен, че показва дружбата си с брата на Фаншон Фаде; по този начин сякаш се бореше срещу приказките на някои хора, които твърдяха, че татко Барбо с познатата на всички мъдрост бързо сложил край на тази любов. Силвине, като видя, че брат му не му подарява любовта си, която той смяташе, че ще получи отново, пренесе ревността си към Жане и малкия Кайо. От друга страна сестра му Нанет, която винаги го беше утешавала и разведрявала с нежни грижи и мило внимание, започна да дружи прекалено много със същия този син на Кайо, дружба, на която двете семейства гледаха благосклонно. Клетият Силвине, той винаги мечтаеше единствен да притежава любовта на тези, които обича, затова пак бе обзет от смъртна мъка, залиня и стана толкова мрачен, че се чудеха как да го задоволят. Престана да се смее, нищо не му харесваше, не можеше дори да работи, нещо тъй го гризеше отвътре, че вехнеше. Уплашиха се за живота му, защото почти непрекъснато беше трескав, а когато треската се усилеше, говореше напълно безсмислени и нараняващи сърцата на родителите му неща. Казваше, че никой не го обича, след като всички в къщи бяха галили и глезили най-много него. Пожелаваше смъртта, като се оплакваше, че не го бива за нищо, че се грижат от съчувствие за него, че е товар за родителите си и че най-голямата милост, която добрият бог можел да им направи, било да ги отърве от него. Понякога татко Барбо, като чуваше тези нехристиянски думи, строго му се караше. Никакъв резултат. Друг път го увещаваше през сълзи, че го обича. Това беше още по-лошо, Силвине плачеше, разкайваше се, искаше прошка от баща си, от майка си, от брат си, от цялото семейство и треската му се усилваше от прекалено голямо разнежване.