Татко Барбо беше склонен да последва този съвет, но стрина Барбо се уплаши. Мислеше си, че това може да нанесе смъртен удар на Силвине. Дълго я убеждаваха. Тя поиска първо да задържат две седмици Ландри в къщи, за да проверят дали брат му, като го вижда непрекъснато, няма да оздравее. Ако състоянието му се влошавало, щели да се вслушат в съвета на татко Кайо. Тъй и направиха. Ландри дойде на драго сърце да прекара определеното време в Близначницата, а на всички казаха, че баща му имал нужда от него за вършитбата. Силвине не можеше да работи. Ландри се грижеше за брат си с обич и се мъчеше да го разведри. Стоеше при него колкото може повече, спеше в същото легло, приласкаваше го като малко дете. Първия ден Силвине сияеше от радост, но на втория започна да мърмори, че Ландри се отегчава с него, без той да може да му избие тази мисъл. На третия ден Силвине побесня от яд, защото Скакалеца дойде да види Ландри и Ландри нема̀ смелостта да го отпрати. Най-сетне в края на седмицата се отказаха от това хрумване, защото Силвине ставаше все по-несправедлив, взискателен и ревнив. Решиха да последват съвета на татко Кайо и макар Ландри да нямаше никакво желание да отиде в Артон, след като толкова обичаше родния си край, работата, семейството си, господарите си, той се подчини на всичко за доброто на брат си.
XXXII
Този път Силвине едва не умря първия ден. Но на втория се поуспокои, а на третия треската му престана. Той се примири и се съвзе. В края на първата седмица видяха, че отсъствието на брат му действува по-добре, отколкото присъствието му. Силвине, разсъждавайки под влияние на ревността, тайно беше доволен от заминаването на Ландри, защото на новото място той не познаваше никого и не можеше веднага да завърже приятелства. Казваше си: „Ще му бъде малко скучно, ще си мисли за мен и ще съжалява, че не съм при него. А когато се върне, ще ме обича както преди.“
Бяха минали три месеца, откакто Ландри не беше в дома на татко Кайо и около една година, откакто малката Фадет беше напуснала родния си край, когато тя внезапно се върна, защото баба й се беше парализирала. Фадет се грижи за нея от цялото си сърце. Но старостта е най-лошата болест и след две седмици баба Фаде предаде богу дух, без да дойде в съзнание. На третия ден вечерта, след като погреба старицата и подреди къщата, Фадет съблече и приспа братчето си, целуна добрата си кръстница, която си легна в другата стая, и седна тъжно пред тлеещото огнище, което едва разпръскваше светлина, заслушана в песента на щурчето; то сякаш й говореше:
Дъждът се лееше и чукаше по стъклото, Фаншон мислеше за любимия си, когато някой потропа на вратата и един глас каза:
— Фаншон Фаде, тук ли сте? Познавате ли ме?
Тя не се стресна и отиде да отвори — каква радост да се притисне до сърцето на своя Ландри! Ландри беше научил за болестта на баба й и за връщането й. Не беше могъл да устои на желанието да я види и бе дошъл през нощта, за да си отиде на другия ден. Прекараха скромно и благоразумно цялата нощ в приказки край огнището, защото малката Фадет напомни на Ландри, че ложето, където баба й бе предала богу дух, още не е изстинало и не му е нито времето, нито мястото да се отдават на своето щастие. Но въпреки добрите решения те се чувствуваха безкрайно щастливи, че са заедно и че се обичат повече от когато и да било.
Тъй като скоро щеше да съмне, Ландри започна да губи смелост и помоли Фаншон да го скрие в плевнята си, за да остане с нея и следващата нощ. Тя го вразуми както винаги. Каза му, че още малко ще бъдат разделени, защото е решила да се върне.
— Има причини за това — обясни му тя, — които ще ти кажа по-късно и които ми дават известни надежди за нашата женитба. Иди да довършиш работата, която господарят ти е поверил, защото кръстницата ми разказа, че за да оздравее брат ти, не бивало да те вижда още известно време.