Ландри изрече тези думи решително, но Силвине заплака, защото не беше тъй силен като брат си и мисълта да загуби всичко, да напусне всичко изведнъж, му причини такава мъка, че не можа да сдържи сълзите си.
Ландри също заплака, но по друг начин, защото той винаги мислеше как да поеме върху себе си по-големите грижи и как да спести мъката на брат си. Отгатна, че Силвине се страхува повече от него да отиде да живее на чуждо място, сред чуждо семейство и каза:
— Слушай, братко, щом трябва да се разделим, по-добре е аз да изляза от къщи. Знаеш, че съм по-як от тебе и когато боледуваме, тебе треската те хваща винаги по-силно, отколкото мен. Казват, че можем да умрем, ако ни разделят. Аз мисля, че няма да умра, но не отговарям за тебе, затова предпочитам ти да останеш при майка ни, за да те утешава и да се грижи за теб. Освен това, макар че всички ни смятат, кажи-речи, еднакви, все пак ти си по-милият, по-нежният, по-обичливият. Остани ти, а аз ще замина. Няма да бъдем далеч един от друг. Земите на татко Кайо граничат с нашите, ще се виждаме всеки ден. Аз обичам да работя и ще си разсейвам, а тъй като тичам по-добре от теб, ще идвам бързо да те видя, веднага след като свърши работният ден. Тъй ще се тревожа по-малко, отколкото ако ти си вън от къщи, а аз си остана при нашите. Моля те, остани ти!
III
Силвине не искаше и да чуе за това. Макар че обичаше нежно Ландри, баща си, майка си и малката Нанет, не му беше приятно брат му да понесе по-тежкия товар.
Спориха дълго и накрая теглиха жребий със сламки — по-късата сламка се падна на Ландри. Силвине не остана доволен от изпитанието и пожела да хвърлят ези-тура. Три пъти се падна, че Ландри трябва да замине.
— Виждаш, че така е писано — каза Ландри, — не бива да се противопоставяме на съдбата.
На третия ден Силвине все още плачеше, но Ландри се беше вече успокоил. В първия миг може би беше изживял по-тежко от брат си мисълта да замине, но понеже по-скоро беше осъзнал, че не трябва да се залъгва, защото не е възможно да устои на родителите си, той по-скоро преглътна мъката и се вразуми, докато Силвине все се терзаеше и не се опитваше да разсъждава правилно; така че когато Ландри вече беше решил да замине, Силвине още не можеше да си представи как ще го види да заминава.
Освен това Ландри беше малко по-честолюбив от брат си. Толкова пъти бяха слушали да им разправят, че ще останат незавършени мъже, ако не свикнат с мисълта за раздяла, че Ландри, който започваше да се гордее със своите четиринадесет години, пожела да покаже, че не е дете. Той винаги пръв убеждаваше и увличаше брат си във всичко — от първото намерено гнездо на върха на едно дърво до ден днешен. И сега съумя да го успокои, а вечерта, когато се прибраха в къщи, заяви на баща си, че брат му и той ще се подчинят на дълга си, че са теглили жребие и на него, Ландри, се е паднало да отиде да пасе воловете в Приш.
Татко Барбо сложи двамата близнаци на коленете си, макар те да бяха вече големи и силни момчета, и им каза следното:
— Деца мои, ето че вече пораснахте, разбирам го по държанието ви и съм доволен. Помнете, че когато децата радват баща си и майка си, те радват и добрия господ на небето, който кога да е ще им се отблагодари. Не искам да зная кой от двама ви пръв се е покорил, но бог е чул и видял и ще благослови онзи, който е говорил умно, както ще благослови и другия, който е слушал умно.
След това той заведе близнаците при майка им, за да ги похвали и тя. Но стрина Барбо едва сдържаше сълзите си, затова не можа нищо да каже, а само ги целуна.
Татко Барбо не беше глупав, ясно му беше кой от двамата е проявил повече смелост и кой повече чувствителност. Съзнаваше, че не бива да остави Силвине да се разколебае, защото виждаше, че Ландри вече е взел решение и едно-единствено нещо — мъката на брат му — би могло да го накара да отпадне духом. Затова събуди Ландри още призори, без да докосва брат му, който спеше до него.
— Хайде, детето ми — каза той тихо, — трябва да тръгнем за Приш, преди майка ти да се събуди, защото нали знаеш колко й е мъчно, по-добре да й спестим прощаването. Ще те изпратя до новия ти господар и ще нося вързопа ти.
— А няма ли да се сбогувам с брат си? — запита Ландри. — Той ще ни се разсърди, ако замина, без да се обадя.
— Ако брат ти се събуди и те види как заминаваш, ще заплаче, ще събуди майка ви и тя също ще се разплаче. Хайде, Ландри, ти си смело, добро момче. Нали не искаш майка ти да се разболее? Изпълни дълга си докрай, моето дете, замини, като че ли всичко е наред. Още тази вечер ще ти доведа брат ти и тъй като утре е неделя, през деня ще дойдеш да видиш майка си.