Ландри се подчини смело и премина пътната врата, без да се обръща назад. Стрина Барбо спеше леко и неспокойно, тя чу какво каза мъжът й на Ландри. Клетата жена разбра, че той има право и не помръдна, пооткрехна само перденцето, за да види как Ландри излиза. Но тъй й докривя, че скочи от леглото, за да го целуне. Когато доближи обаче леглото на близнаците, където Силвине спеше дълбоко, тя се спря. Клетото дете беше плакало толкова много три дни и почти цели три нощи, че бе капнало от умора и сега гореше от треска, защото се въртеше в леглото, като въздишаше и стенеше, без да се пробужда.
И като видя само единия от близнаците, който й оставаше, стрина Барбо не можа да се въздържи да не си помисли, че точно за него щеше да й бъде по-мъчно. Тъй си беше, той беше по-чувствителен от двамата, може би защото не беше силен духом или защото господ в своите природни закони е предопределил от двама души, които се обичат с любов или приятелство, винаги единият да отдава по-силно сърцето си на другия. Татко Барбо предпочиташе мъничко повече Ландри, защото ценеше повече трудолюбието и смелостта, отколкото ласките и обичта. Но майката предпочиташе мъничко по-нежния и по-гальовния Силвине.
И тя се загледа в своето клето дете, бледо и посърнало, и си каза, че щеше да бъде наистина жалко да го дадат ратай и че Ландри много по-лесно ще издържи мъката и няма да се разболее от обич към майка си и към брат си. „Това дете притежава чувство за дълг — мислеше си тя, — но все пак, ако сърцето му не беше малко студено, едва ли би могло да замине тъй, без да се подвоуми, без да извърне глава да погледне дома си и без да пролее поне една сълза. Нямаше да има сила да направи и две крачки, без да се хвърли на колене и да помоли добрия бог да му изпрати смелост, и щеше да се приближи до леглото ми, където аз се преструвах, че спя, поне да ме погледне, поне да целуне крайчеца на завесата. Моят Ландри е истински мъж. Дай му само да живее, да действува, да работи, да се справя. А Силвине има сърце на момиче, той е тъй нежен, тъй мил, свидна рожба.“ Така разсъждаваше стрина Барбо, като се въртеше в леглото, без да може да заспи, докато татко Барбо водеше Ландри през ливади и пасища към Приш. Когато се озоваха на малка височинка, откъдето къщите на Кос вече не се виждаха, и когато се наканиха да се спуснат по нанадолнището, Ландри се спря и се обърна. Сърцето му се сви. Той седна безсилен в папратта, не можеше да направи нито крачка повече. Баща му се престори, че не забелязва нищо, и продължи да върви. След малко го извика тихо:
— Ето че съмва, мили Ландри, да се съвземем, ако искаме да стигнем преди изгрев.
Ландри стана и понеже се беше зарекъл да не плаче пред баща си, преглътна сълзите, които трептяха в очите му. Престори се, че пуска ножа в джоба си и пристигна в Приш, без да покаже дълбоката си безутешна болка.
IV
Като видя, че му водят по-силния и по-прилежния от близнаците, татко Кайо се зарадва. Той разбираше много добре, че това решение не е било взето леко и понеже беше добър човек и съсед, приятел на татко Барбо, направи всичко възможно да приласкае и насърчи момчето. Поднесе му бързо супа и кана вино, за да му поолекне — виждаше, че сърцето му прелива от скръб. После го заведе да вържат воловете и му показа как трябва да го прави. Всъщност Ландри не беше новак в работата, защото баща му имаше чифт хубави волове, които той умееше да впряга и да води. Щом детето видя големите волове на татко Кайо, добре гледани, добре хранени и най-силни от всички в този край, то се почувствува гордо, че ще се грижи за такъв хубав добитък. Освен това му се прииска да покаже, че не е нито несръчен, нито страхлив и че всичко му е известно, затова няма какво повече да научи. Баща му не пропусна да изтъкне способностите му и когато тръгнаха към полето, всички деца на татко Кайо, момчета и момичета, големи и малки, дойдоха да целунат Ландри, а най-малкото от момиченцата привърза с панделка китка цветя на шапката му, защото това беше първият му работен ден — празник за семейството, което го приемаше в редовете си. Преди да си отиде, баща му му даде напътствия пред новия господар; поръча му да го слуша и да се грижи за добитъка като за свой собствен.
Тогава Ландри обеща да направи всичко, което е по силите му, и отиде на нивата; през целия ден работи усърдно и се върна много изгладнял, защото за пръв път работеше толкова дълго, а няма по-добър лек срещу мъката от малко умора.