Татко Барбо трябваше да се съгласи и си призна, че Силвине колкото по-често виждаше брат си, толкова по-голямо желание имаше да бъде с него. Затова си обеща на следващия Ивановден да го даде на работа, та като вижда по-рядко Ландри, да свикне най-сетне с раздялата и да заживее като другите, а не обичта му да се превръща в треска, в болест.
Не каза нищо на стрина Барбо, защото тя щеше още при първата дума да се облее в сълзи. Тя твърдеше, че Силвине е способен да се погуби и татко Барбо се чудеше как да се справи с това положение.
Бащата, господарят и майката съветваха непрекъснато Ландри и той все се мъчеше да вразуми клетия си брат. Силвине не възразяваше, обещаваше всичко, каквото му искаха, й не можеше да се овладее. Към мъката му се примесваше и нещо друго, което той таеше дълбоко в сърцето си, защото се чудеше как да го обясни — страшна ревност към Ландри. Радваше се повече от когато и да било, като виждаше как всички го уважават и как новите му господари се отнасят към него като към тяхно дете. Но от друга страна се натъжаваше и огорчаваше, виждайки, че Ландри много държи на тези нови приятелства. Не можеше да търпи, когато само при една кротка дума на татко Кайо Ландри веднага се спуска да изпълни желанието му, като оставяше майка, баща и брат; той гореше от желание да изпълни по-скоро дълга си, вместо да засвидетелствува любов към близките си; проявяваше послушание, каквото Силвине никога не би могъл да прояви.
Клетото дете се измъчваше от тези нови чувства — струваше му се, че само той обича и че не отговарят на любовта му, че сигурно така е било открай време, ала той не го е съзнавал или брат му е охладнял, защото е срещнал другаде хора, които повече му подхождат и повече му се нравят.
VII
Ландри не можеше да отгатне тази ревност на брат си, защото по природа не беше ревнив. Когато Силвине идваше при него в Приш, той го водеше при големите биволи, при хубавите крави, при многобройните овце, за да види стопанството на татко Кайо. Защото Ландри се възхищаваше от всичко, без да завижда, с хубаво чувство; той обичаше земеделската работа и скотовъдството и му беше приятно, когато работата спори. Радваше се на чистата, загладена и лъскава кобила, която водеше на ливадата, вършеше всичко добросъвестно, не изоставяше, не пренебрегваше, не захвърляше с безразличие нито едно божие творение, което можеше да даде плод и да живее. Силвине гледаше на всичко това бездушно, чудеше се как може брат му да взема толкова присърце нещата, които за него не представляваха нищо. Беше му неприятно дори и казваше на Ландри:
— Ти обичаш повече тези големи биволи и вече не се сещаш за нашите малачета, които са тъй пъргави, тъй мили и кротки, когато са с нас, че се оставят да ги връзваш. Не ме питаш какво прави нашата крава, която дава толкова хубаво мляко! Горкичката, тя ме гледа толкова тъжно, като й нося ядене, сякаш разбира, че съм сам и иска да ме попита къде е брат ми!
— Вярно, че е хубаво животно — съгласяваше се Ландри, — но погледни тези тука! Чакай само да почнат да ги доят, никога не си виждал толкова мляко наведнъж!
— Може и така да е — казваше Силвине, — но обзалагам се, че млякото и маслото им не са тъй хубави както млякото и маслото на Брюнет, защото тревата на Близначницата е по-хубава от тукашната.
— Дявол да го вземе — възразяваше му Ландри, — струва ми се, че татко, стига да можеше, би разменил на драго сърце тръстиките край реката с хубавото сено на татко Кайо.
— Ами — вдигаше рамене Силвине, — дърветата сред тръстиките са много по-хубави от вашите, а колкото до сеното, може да е тънко, но когато го прибират, по целия път мирише на балсам.
Те се препираха така без причина, защото Ландри, разбира се, обичаше и техния имот, а Силвине не мислеше нито за техния, нито за чуждия имот, но мразеше Приш. Приказките си бяха обаче приказки, а налице беше едно дете, доволно, че работи, и друго едно, което не проумяваше как така брат му може да се чувствува спокоен и доволен, като не е с него.
Когато Ландри го водеше в градината на господаря си, ако, докато разговаряха, му се случеше да забрави думата си, за да откъсне някое изсъхнало клонче от присадено дръвче или да изскубе някой бурен, пораснал между зеленчуците, Силвине се сърдеше, че той мисли постоянно за работата си, вместо като него да изпива думите и дъха на брат си. Външно не показваше нищо, защото се срамуваше, че се обижда тъй лесно, но когато се разделяха, казваше: