Дик Форест беше отправният център на система, която сам си беше съставил и с която тайно много се гордееше. Важните писма и документи той подписваше лично с едрия си почерк. Всички останали писма носеха печата, поставян от мистър Блейк, който също така в продължение на един час стенографираше отговорите на много писма и получаваше общи указания за отговорите на редица други. Мистър Блейк бе вътрешно убеден, че работи повече от господаря си, както и че господарят му бе голям майстор на изнамиране работа за другите.
Точно когато часовникът удари десет, в канцеларията влезе Питмън, завеждащият рекламния отдел на Форест и Блейк, натоварен с подноси писма, снопове документи и диктофонни цилиндри, се оттегли в собствената си канцелария.
От десет до единадесет в стаята се вливаше и изливаше цял поток управители и ръководители на служби. Всички бяха добре школувани да се излагат накратко и да пестят времето. Както Дик ги беше приучил, прекараните при него минути не бяха за размишляване. Те трябваше да се подготвят, преди да докладват или да правят предложения. Бонбрайт, помощник-секретарят, винаги пристигаше в десет часа да замести Блейк; и сега, застанал до рамото на Форест, със светкавично движещ се молив, той записваше престрелката от въпроси и планове. Тези стенографски бележки, дешифрирани и преписани на машина в два екземпляра, бяха кошмарът, а понякога и Немезида7 за управители и ръководители на служби. Защото, първо, Форест притежаваше забележителна памет; и второ, той имаше обичай да доказва това свое качество, основавайки се на същите тези бележки на Бонбрайт.
Често се случваше след пет или десет минути разговор някой управител да си излезе цял изпотен, разнебитен и изтощен. Но в продължение на целия този час на бързи разговори при високо напрежение Форест с майсторско умение се справяше с всички посетители и с многобройните подробности на различните им отдели. В някакви си четири минути той обясни на механика Томпсън в какво се състоеше повредата на динамомашината, която обслужваше хладилника на Голямата къща, и изтъкна, че вината е на самия Томпсън, продиктува на Бонбрайт една бележка с цитат, посочвайки точно главата и страницата на книгата, която Томпсън трябваше да намери в библиотеката, каза на Томпсън, че управителят на млечното стопанство Паркмън не е доволен от последния ремонт на доячните машини и че хладилният апарат в скотобойната прави засечки при обичайната си натовареност.
Всеки от служащите на Форест беше специалист, но той самият доказваше, че е усвоил специалностите на всички. Така Паулсън — агроном, отговорен за оранта, се оплакваше тайно на Досън, също агроном — завеждащ събирането на реколтата:
— Работя тук от дванадесет години и никога не съм го виждал с пръст да пипне плуга, а все пак, дявол да го вземе, някак си познава работата. Гений е, казвам ви. Знаете ли, веднъж го видях как прелетя край едно изорано място, целият погълнат от онази негова людоедка, застрашен от внезапна смърт, и на следната сутрин спомена, ей тъй между другото, като сгреши само с половин инч, колко надълбоко било орано и с какви плугове!… Вземете и случая, когато орахме Попи Медоу, горе на Литъл Медоу, на реката Лос Куатос. Просто не виждах как ще се справя и реших да мина с единична вместо с двойна напречна оран, като смятах, че номерът ми ще успее. След като всичко беше свършено, случи се, че той се озова там — аз гледах, докато той не даваше вид, че поглежда, — обаче на следната сутрин, в канцеларията, добре ми натри носа. Оттогава насам никога не съм се опитвал да го баламосвам.
Точно в единадесет часа Уордмън, завеждащият овцевъдството, излезе от канцеларията с нареждането в единадесет и половина да замине с автомобила заедно с Тайър, купувача от Айдахо, да прегледа шропшиърските овни. Заедно с Уордмън си излезе и Бонбрайт, за да дешифрира бележките си, и Форест остана сам в канцеларията. От плоска телена кошничка с още непрегледани книжа — такива кошнички имаше много, наредени една върху друга, по пет в група — той извади една брошура за холерата по свинете, издадена от щата Айдахо, и започна да я прелиства.
За своите четиридесет години Дик Форест имаше внушителна външност. Очи сиви, големи, под изпъкнала челна кост; тъмни ресници и вежди. Косата, над обикновено чело, имаше светлокафяв, почти кестеняв цвят. Скулите му бяха изпъкнали, с характерните за такъв строеж на лицето хлътнали бузи. Челюстите силни, без да са груби, а носът, с големи ноздри, достатъчно прав и едър, без да излиза извън мярката. Брада четвъртита, но не груба, без трапчинка; уста деликатна и нежна, но нелишена от твърдост, която се проявяваше при предизвикателство. Кожата му беше гладка и добре загоряла, обаче по средата между веждите и косата загарът избледняваше — ясно доказателство, че периферията на широкополата му шапка го предпазваше от слънцето.
7
Немезида — богиня на отмъщението, която според гръцката митология наказвала за престъпления. — Б. пр.