Аз, аз съм Ай-Кут. Това е моята жена, моята роса, моята капчица медена роса. Баща й и майка й са били Зората над Сиера и източният вятър, който подухва лете от планините. Те се наговорили и изпили цялата сладост на въздуха и земята, докато в мъглата на любовта им по листенцата на чафарала и мансанита се появила медена роса.
Йо-то-то-ви е моята медена роса. Чуйте ме! Аз съм Ай-Кут! Йо-то-то-ви е моята жена, моето пъдпъдъче, моята сърна, моята опияняваща жена, произлязла от тихия дъждец и плодородната земя. Тя се е родила в трепкащата ефирна светлина на звездите и зората, когато светът се е пробуждал и за мен тя е единствената жена от всички жени на земята“.
Тя отново затвори очи и замълча. Опита се да поеме въздух по-дълбоко, но немощно се закашля.
— Опитай се да не кашляш — каза Дик.
Те видяха как тя сви вежди и с усилие на волята се мъчеше да превъзмогне дразненето в гърлото, което можеше да ускори края.
— О’Диър, ела тук, за да те виждам — каза тя, когато отвори очи.
Китайката се подчини. Очите й бяха пълни със сълзи, тя не виждаше къде стъпва и доктор Робинсън трябваше да я хване за ръка.
— Сбогом, О’Диър. Ти винаги си била добра с мен. А аз може би не всякога съм била добра с теб. Прощавай и помни, че мистър Форест винаги ще бъде за теб и баща, и майка… а всичките ми украшения от яспис стават твои.
Тя затвори очи в знак, че краткият разговор е свършил. Пак я замъчи кашлицата, която заплашваше да се усили.
— Аз съм готова, Дик — каза тя с отслабнал глас. Очите й бяха все още затворени. — Иска ми се да заспя, да се унеса. Готов ли е докторът? Ела по-близко. Дръж ми ръката както тогава, когато беше… малката ми смърт.
Тя обърна очи към Греъм. Дик извърна глава да не гледа — знаеше, че последният й поглед към Греъм ще бъде пълен с любов също тъй, както и последният й поглед към него.
— Веднъж, много отдавна — обясни тя на Греъм — трябваше да легна на операционната маса и накарах Дик да стои до мен и да държи ръката ми, докато ме упоят. Помниш ли, Дик, Хенли наричаше това „опияняващ мрак“ или „малката смърт в живота“. А то не бе никак трудно.
Смълчаха се всички. Тя продължаваше да гледа Греъм. След това обърна глава и погледна Дик, който, коленичил до нея, я държеше за ръката.
Тя помилва пръстите му и с очи го помоли да доближи ухо към устните й.
— Червени облако — прошепна тя, — теб обичам повече. И се гордея, че толкова дълго бях твоя. — Привлече го с ръка още по-близо до себе си. — Мъчно ми е, че нямахме деца, Червени облако.
Тя отпусна ръката му, за да се отмести той, така че да ги вижда и двамата.
— Хубави, и двамата сте хубави. Сбогом и на двама ви. Сбогом, Червени облако.
Настъпи общо мълчание, докато лекарят подготвяше ръката й за инжекцията.
— Искам да заспя, да заспя — тихо чуруликаше тя, като подражаваше на сънливите птички. — Готова съм, докторе. Но изопнете добре кожата. Нали знаете, че не обичам да ме боли… Дръж ме здраво, Дик.
Дик даде знак на Робинсън. Той бързо и умело заби иглата в изопнатата кожа, натисна с уверена ръка спринцовката и леко потърка с пръст мястото на убождането, за да се разнесе морфинът.
— Спи ми се, спи ми се. Как ми е хубаво, как се унасям… — прошепна сънливо тя след малко. Несъзнателно се извърна настрана, сложи ръка върху възглавницата, нагласи удобно глава върху нея и се сгуши със свити колена в обичната си поза — Дик знаеше, че тя точно тъй заспива.
Измина доста време. Паола слабо въздъхна… и си отиде тъй незабелязано, че дори и не разбраха.
Навън се чуваше веселият глъч на канарчетата, които се къпеха във фонтана. Отдалеч долетя зовът на Планинец и сребристият отговор на Принцеса Фодърингтън.