И като връх на всичко, когато „Щастливеца“ Ричърд Форест изгуби цялото си богатство в редица катастрофи и изпадна толкова, че целият Сан Франциско разискваше каква цена ще се получи, когато продадат на търг двореца му на Ноб Хил, той снабди някой си Дел Нелсън с необходимите съоръжения за търсене на подземни богатства в Мексико с уговорката, че ще участвува в находката. Както историята сериозно разказва, в резултат на усилията на този Дел Нелсън да намери кварц, започнала експлоатацията на групата рудници Харвест, с легендарните и неизчерпаеми богатства на Татълснейк, Войс, Сити, Дездемона, Булфрог и Йелоу Бой. Смаян от успехите си, Дел Нелсън за една година се удавил в несметни количества евтино уиски и тъй като нямал никакъв роднина, който да оспори завещанието му, оставил своя дял от богатството на „Щастливеца“ Ричард Форест.
Дик Форест беше истински син на баща си. „Щастливеца“ Ричард, човек с безгранична енергия и предприемчивост, макар да се бе женил и овдовял два пъти, не бе ощастливен с деца. В 1872 година той се ожени трети път на петдесет и осем годишна възраст и в 1874 година изгуби и тази си жена, след като тя му роди здраво бебе, със силни дробове, тежко дванадесет фута, което бе отгледано в двореца на Ноб Хил от цял полк дойки.
Малкият Дик бе преждевременно развито дете. „Щастливеца“ Ричърд бе демократ по убеждения. В резултат на това за една година малкият Дик премина с частен учител толкова материал, колкото в училище би изучил за три години, като цялото спестено време използува в игри и занимания на чист въздух. Пак благодарение на ранното развитие на сина и на демократичните възгледи на бащата последната година малкият Дик бе даден в народното училище, за да се възпита в демократичен дух, като общува със синовете и дъщерите на работници, търговци, кръчмари и политически деятели.
Когато разказваше уроците си или когато участваше в състезание по правопис, бащините му милиони не му помагаха да победи Патси Халоран, даровитата математичка, дъщеря на количкар, нито Мона Сангинети, цяла магьосница на правописа, чиято майка-вдовица държеше зарзаватчийница. Бащините милиони и дворецът на Ноб Хил не бяха никаква помощ на малкия Дик и когато свличаше жакета си, и бос, без никакви правила, надвиваше или го надвиваха, борейки се до победа или поражение с Джими Богс, Жан Чойински и всички останали момчета, които няколко години по-късно вече скитаха по света, печелейки слава и пари — цяло поколение борци-състезатели, каквито можеше да роди само Сан Франциско, суров и мъжествен, кипящ от сили и младост.
Най-мъдрото нещо, което „Щастливеца“ Ричърд направи за сина си, беше да му даде тази демократична закваска. В дъното на душата си младият Дик никога не забравяше, че живее в дворец с много слуги и че баща му се радва на власт и почит. От друга страна, той разбра какво значи да си обикновен човек, който стои на собствените си крака и се бори със собствените си два юмрука. Разбра това, когато Мона Сангинети го победи в състезанието по правопис. Разбра го, когато Берни Милър го победи при надбягването в Блек Мач.
А когато Тим Хаган с прав ляв удар разкървави на стотния път носа му и смаза устата му, а дъхът му излизаше със свистене и ридания през разкъсаните устни, той не потърси подкрепа от дворци и банкови сметки. Стъпил на двата си крака, размахвайки двата си юмрука, трябваше да победи или той, или Тим. И именно там, в пот и кръв, в желязната твърдост на духа, младият Дик се научи как да не губи една обречена на поражение битка. Положението беше тежко още от първия удар, но той издържа докрай и всички признаха, че противниците са еднакво силни, като обаче това решение бе взето едва когато и двамата вече лежаха на земята, замаяни и изтощени, с очи, разплакани от ярост и взаимна омраза. След това те станаха добри приятели и заедно царуваха в училищния двор.
„Щастливеца“ Ричърд умря същия месец, когато Дик завърши народното училище. Момчето беше на тринадесет години, притежаваше двадесет милиона долара и нямаше ни един роднина, който да го безпокои. Беше господар на дворец с много слуги, яхта, конюшни, а също и лятна резиденция на полуострова край морето, в колонията на едрите богаташи в Менло. Тежеше му само едно-единствено нещо: опекуните му.