Един летен следобед, в голямата библиотека, той присъства на първия им съвет. Те бяха трима, всичките на солидна възраст и състоятелни, всичките юристи и делови другари на баща му. Докато му обясняваха нещата, той почувства, че макар и да му мислеха доброто, те не му бяха близки. За него те бяха хора, чиято младост отдавна е отлетяла. Освен това стана му ясно, че именно него, момчето, за което бяха така загрижени, те съвсем не могат да разберат. Най-сетне със свойствената си самоувереност Дик реши, че той е единственият човек в света, който знае кое е добро за него.
Мистър Крокет произнесе дълга реч, която Дик изслуша с напрегнато и подобаващо за случая внимание, като кимаше с глава винаги когато опекунът му се обръщаше непосредствено към него. Господата Дейвидсън и Слоукъм също се изказаха, като и към тях той се отнесе със същото уважение. Между другото Дик узна какъв ценен и достоен човек е бил баща му и каква програма вече бяха изработили тримата господа, за да стане и той такъв ценен и достоен човек.
Когато те свършиха, Дик също поиска да каже нещо.
— Обмислих всичко — заяви той — и най-напред ще тръгна да пътувам.
— Това ще стане по-късно, момчето ми — поясни гальовно мистър Слоукъм. — Когато… да речем… когато бъдете готов да влезете в университета. Тогава една година в чужбина би било много хубаво нещо… много хубаво наистина.
— Разбира се — намеси се бързо и мистър Дейвидсън, доловил раздразнението в очите на момчето и несъзнателното упорито свиване на устните му, — разбира се, междувременно вие бихте могли да попътувате, ей тъй мъничко, през ваканциите. Уверен съм, моите другари ще се съгласят, че — разбира се, при необходимата предпазливост и контрол — едни такива малки пътувания между учебните години биха били уместни и благотворни.
— На каква сума казахте, че възлиза имуществото ми? — запита Дик привидно без връзка с досегашния разговор.
— Двадесет милиона, пресметнато най-умерено, горе-долу толкова — отговори бързо мистър Крокет.
— Ами ако сега кажа, че ми трябват сто долара? — продължи Дик.
— А!… Хм… — заекна мистър Слоукъм и заоглежда другарите си за подкрепа.
— Ще бъдем принудени да ви запитаме за какво ги искате — отвърна мистър Крокет.
— Ами ако — рече Дик много бавно, гледайки мистър Крокет право в очите, — ако ви кажа, че за съжаление не желая да ви обясня за какво ми трябват?
— Тогава няма да ги получите — заключи мистър Крокет така бързо, че в държането му се долови сянка от раздразнение и острота.
Дик наведе бавно глава, сякаш да остави тези думи да проникнат дълбоко в съзнанието му.
— Но, разбира се, момчето ми — подхвана бързо мистър Слоукъм, — вие съзнавате, че още сте твърдо млад, за да боравите с пари. Тези въпроси ще трябва ние да разрешаваме заради вас.
— Искате да кажете, че не мога да похарча ни цент без ваше разрешение?
— Нито цент — отсече мистър Крокет. Дик наведе глава замислено и промълви:
— Да, ясно ми е.
— Разбира се, и това е съвсем естествено и справедливо, ще ви се отпуска известна малка сума пари за дребни лични разходи — заяви мистър Дейвидсън. — Да речем, един долар или може би два долара седмично. С течение на времето тази сума ще се увеличава. И като навършите двадесет и една години, вие безсъмнено ще бъдете напълно в състояние да се разпореждате сам с работите си, разбира се, като се вслушвате в съветите ни.
— А преди да съм навършил двадесет и една години, със своите двадесет милиона аз не ще мога да имам и сто долара, с които да правя, каквото си искам, така ли? — попита Дик много унило.
Мистър Дейвидсън се опита да потвърди това с някои по-меки изрази, но Дик му направи знак да мълчи и продължи:
— Доколкото разбирам, не ще мога да харча никакви пари без четиримата да сме постигнали съгласие, така ли?
Тримата опекуни кимнаха утвърдително.
— Значи онова, върху което се съгласим, ще бъде изпълнено?
Опекуните отново кимнаха.
— Тогава бих искал още сега да получа сто долара — заяви Дик.
— За какво? — запита мистър Крокет.
— Нямам нищо против да ви кажа — отвърна спокойно момчето. — За да пътувам.
— Тази вечер ще пътувате до леглото си в осем и половина — отвърна мистър Крокет. — И не ще получите никакви сто долара. Дамата, за която ви говорихме, ще дойде тук преди шест. Както ви обяснихме, тя ще се грижи за вас всеки ден и всеки час. В шест и половина, както обикновено, ще вечеряте и тя ще вечеря с вас и ще се погрижи да си легнете. Както ви казахме, тя ще играе ролята на ваша майка, ще следи ушите ви да са чисти, вратът измит.