Той прекоси нещо, подобно на село, на което липсваха само магазини и хотели. Къщите бяха леки, просторни, приятни за окото, всяка заобиколена с градина, където цъфтяха по-устойчиви цветя, включително рози, усмихващи се сякаш на заплахите на късния мраз. Децата вече се бяха размърдали, като се смееха и играеха между цветята, или припкаха към къщи, където майките им ги викаха за закуска.
По-нататък, на около половин миля от Голямата къща, той мина край цяла редица работилници. Спря се до първата и надникна вътре. До наковалнята работете ковач. Другият, очевидно подковал току-що предния крак на възрастна шаиърска кобила, тежка не по-малко от хиляда и осемстотин фунта, изстъргваше ръба на копитото, за да го изравни с подковата. Форест огледа наоколо, поздрави и подкара кобилата си по-нататък, но като измина сто крачки, се спря и написа нещо в бележника, който извади от джоба си.
После мина край други работилници — бояджийска, талигарска, водопроводна и дърводелска. Докато оглеждаше последната, край него профуча някаква машина-хибрид, наполовина автомобил, наполовина камион и пое главния път към железопътната станция, на осем мили от имението. Той позна камиона, който прибираше сутрин дневното производство на млечната ферма и го носеше за товарния влак.
Голямата къща беше душата и средището на цялото имение. На разстояние от половин миля я обкръжаваха най-различни селскостопански сгради. Като поздравяваше непрекъснато своите хора, Дик Форест мина в галоп край млечната ферма, която представляваше едва ли не море от сгради, със силозни кули и въздушна линия, по която се движеха много вагонетки и автоматично разтоварваха тор в чакащите ги камиони-наторители. На няколко пъти го спираха и заговорваха мъже с делови вид, очевидно все висшисти, яхнали коне или каращи коли. Това бяха ръководители на служби, управляващи отделните отрасли в стопанството, и в разговора те така пестяха думите си и се ограничаваха само до разисквания въпрос, както и той. Последният от тях, яхнал тригодишна кобилка, грациозна и буйна като арабски кон, се готвеше да отмине само с поздрав, но господарят му го спря.
— Добро утро, мистър Хенеси, кога ще бъде готова кобилата за мисис Форест? — запита Дик.
— Трябва ми още една седмица — отвърна Хенеси. — Вече е добре обяздена, точно както я иска мисис Форест, но е много нервна и чувствителна и ми е необходима още една седмица, за да я накарам да свикне и се успокои.
Форест кимна одобрително и Хенеси, ветеринарят, продължи:
— Бих искал да уволня двама от хората, които работят на люцерната.
— Какви им са недостатъците?
— Единият, Хопкинс, нов човек, е бивш войник. Той може да се справя с държавни мулета, но от шаиърски коне нищо не разбира.
Форест кимна.
— Другият работи при нас от две години, но сега се е пропил и си изкарва махмурлука от конете.
— Говориш за Смит, американец от стар тип, гладко избръснат, кривоглед с лявото око?
Ветеринарят кимна утвърдително.
— Следил съм го — довърши Форест. — Отначало беше свестен човек, но напоследък не го бива. Разбира се, махнете го. Уволнете заедно с него и другия — Хопкинс ли казахте, че се нарича? Между другото, Хенеси — продължи той, като извади бележника си, — в ковачницата имате нов човек. Какво впечатление ви прави той?
— Още е твърде нов, за да мога да го преценя.
— Хм, изгонете и него с онези двамата. Той не е за нас. Току-що видях как, за да натъкми по-добре подковата на старата Беси, остърга близо един сантиметър от предното й копито.
— Намерил начин!
— Тогава вижте какво. Пратете го по дяволите — повтори Форест и като шибна леко коня, пусна го по шосето; конят тръгна изведнъж кариер, като отмяташе глава и се опитваше да го хвърли.
Много от това, което Форест видя, му харесваше. Като гледаше тучните пластове земя, той дори промърмори: „Хубава е земицата, хубава!“ Но някои неща не му харесаха и той веднага записа съответното в бележника си.
Затваряйки кръга, център на който беше Голямата къща, Форест измина още около половин миля до групата усамотени бараки и кошари. Това беше болницата за добитъка — целта на излизането му. Тук той намери само две телета с подозрение за туберкулоза и един великолепен джъриейски шопар, който се чувствуваше от добре по-добре. Шопарът тежеше шестстотин фунта; нито бляскащите му очи, нито живите му движения, нито лъскавата му четина даваха основания да се смята, че е болен. Шопарът беше пристигнал неотдавна от щата Айова и трябваше, съгласно установените в имението правила, да премине определената карантина. В списъците на търговското дружество той беше записан като Бургес Първи, двегодишен, и струваше на Форест петстотин долара.