Джоана Лейн
Малката стопанка
Пролог
Надежди
Илюзия, която ме прави щастлив, струва повече от истината, която ме смъква на земята.
1814
Всичко беше прекалено.
Вечнозелените растения, очертаващи посипания с пясък коловоз, бяха прекалено високи и засадени едно до друго, така че беше почти невъзможно да се погледне през тях към неголямото, но въпреки това определено показно имение. Масивните врати на главния вход на „Темпъл Манър“ бяха два пъти по-високи от необходимото и наполовина по-широки от нормалното. Две зинали лъвски глави стояха отстрани на входа, а тежки медни халки висяха прокарани през плоските им носове.
Трябваше да се преодолее грамадният коридор, в който хаотично бяха поставени кръгли маси, отрупани с неимоверно количество цветя. Покрай облицованите с ламперия стени бяха наредени като стражи излъскани до блясък доспехи. Най-накрая се преминаваше под безвкусен полилей от злато и кристал, почти с размерите на каретата за коронацията на принца, и се влизаше в Пурпурния салон.
Стаята по драматичен начин отговаряше на името си, тъй като наистина беше прекалено пурпурна. Множеството огромни мебели бяха тапицирани в най-различните оттенъци на този кралски цвят. Кадифените драперии, които украсяваха дузината високи до тавана прозорци, бяха изработени от тежко пурпурно кадифе. Дори по килимите бяха извезани прецъфтели алени рози.
И навсякъде — вази с човешки бой и подобни на флейти мраморни поставки за цветя, и резбовани маси, стенещи под тежестта на колекции от късове аметисти, и китайски орхидеи, и чудовищни стъклени предмети, които не подлежаха на описание…
Китайските тапети почти не се забелязваха от крещящите позлатени рамки, декорирани с купчини боядисани в яркочервено лози, които обрамчваха мрачните портрети на нечии предци. Последните вероятно бяха закупени от аукцион по поръчка, понеже изобразените личности до един бяха облечени в пурпурни одежди. Бедните мъртви хора, които и да са били, определено не бяха представители на знатни, отдавна починали клонове от родословното дърво на семейство Темпъл. Това беше невъзможно, понеже беше съмнително, че някой Темпъл, роден преди 1750, изобщо е познавал баща си.
О, да. Беше прекалено. Беше смехотворно претрупано, въпреки че в крайна сметка не беше забавно.
Аш — икономът на Темпъл, който беше въвел Стивън Гиър, маркиз на Чевли, и средния му син — лорд Робърт Гиър, през хаоса на коридора в Пурпурния салон, покани джентълмените да си намерят места, а после обяви, че се оттегля, за да призове господарката си.
Маркизът остана прав, втренчен в сина си, който жадно оглеждаше стаята през монокъл.
— Робърт? Какви ги вършиш, стоейки като някой непоносим позьор? Чие е това — на Уилям ли? Няма значение. Просто махни проклетото нещо от окото си!
Робърт остави монокъла — той наистина принадлежеше на брат му и днес го бе взел само за майтап — да падне на гърдите му, където остана да виси, придържан от черна връзка.
— Какви ги върша ли? Добри ми, сир1, търся трона, разбира се. Бяхме въведени в кралски покои, нали?
— Не бъди по-противен, отколкото можеш да си позволиш, Робърт. На мене това не ми се нрави повече, отколкото на теб.
Развеселен от объркването на баща си, Робърт повдигна подигравателно вежда.
— Наистина ли, татко? Това е извънредно странно. Позволявам си да помисля, че щеше да е по-лесно да репетираш продажбите на синовете си. Остава ни само надеждата, че малкият ми брат ще ни донесе също толкова голяма печалба, колкото и Роджър. Но Роджър ще бъде маркиз един ден, докато Уилям и аз ще си останем само благородни милорди. Колко жалко, че нямаш и три дъщери! Представям си огромните пари, които щяха да донесат от открития пазар. Подочух, че някои отвратително богати търговци на въглища и продавачи на риба също горят от желание да оженят синовете си за титли. Само си помисли за това — ти направо ще се въртиш сред купища банкноти от по пет лири!
Маркизът стовари високата си, някога атлетична, но сега доста шкембеста фигура в края на една от сатенените кушетки и попи потта от челото си с голяма бяла кърпа. Беше адска жега, тъй като огънят в камината гореше, а няколкото дузини прозорци бяха затворени.
— Робърт, в името на всичко свято за тебе, сдържай се! Старата вещица ще долети с метлата си всеки момент и когато ни осветли с присъствието си, не искам да пускаш обичайните си саркастични шегички.