Или пък бе убил първата си жена и я бе хвърлил от скалите зад имението, както граф еди-кой си се бе отървал от нежеланата си съпруга… История, описана в едно от романчетата на баба Темпъл.
Но кой твърди, че Робърт Гиър е бил женен? Разбира се, че не е бил. Баба Темпъл със сигурност щеше да го знае. А и тя каза, че този мъж дори не е имал намерение да се жени и е щял да си остане ерген, ако парите на дядо Темпъл не били променили решението му.
Нора Джейн поклати глава и вътрешно се смъмри заради развихрената си фантазия. Беше водила толкова самотно съществуване в „Темпъл Манър“, че въображението беше единственият й приятел, единствената й компания в дом, където не се гледаше благосклонно на свободно мислещите.
Но дори за нея нещата стигнаха твърде далече. А вероятно мислите й бяха само реакция, дължаща се на отвратителната миризма на камфор, излъчваща се от роклята. Навярно мирисът нахлуваше в мозъка й и объркваше потока на нейното съзнание.
— Мислех, че тя никога няма да си тръгне, миси — промърмори камериерката на Нора Джейн от детските й години, Мариан, появявайки се от ъгъла на стаята. След като огледа господарката си, тя дръпна глава настрани. — Сложила си е толкова много парфюм, че можеш да го намажеш на филия и да го сервираш с чай. Но и вие не сте по-добре днес. Проветрявах тази рокля цели три дни, а тя още мирише на шкаф. За какво намекваше тази особа, всъщност? Нямате нужда от пудра или пък от руж! Мога да направя нещо с тази туфа коса, не че някой може да види каквото и да е под това парче дантела, но просто да не кажат нещо. Искате ли глътка вода, миси? Или пък да ви донеса стол, ако искате да поседнете за мъничко? Краката ми треперят и дрънчат като сухи кости в торба, като си помисля за това, което ще стане днес. Лейди Робърт! О, какво чудо!
— Моля? О, да, да. Благодаря ти, Мариан. Всичко е доста смайващо, нали? Предпочитам да ми поднесеш чаша вино — каза тихо Нора Джейн. Обърна се пак към тоалетната масичка и взе малка ваза от оловен кристал, като че ли просто й трябваше нещо солидно, за което да се хване. — Никога преди не съм пила вино, но наистина вярвам, че може би ми е време да започна да приемам някакъв вид укрепващи средства.
Мариан зацъка с език, като заяви, че господарката й ще пие вода и ще я хареса. После домъкна добре изстудена кана с тази течност. Щяла да донесе и чиния с храна за своята мис, изпръхтя тя, докато пресичаше стаята, но във всичките кухни на „Грийн Касъл“ храната била достойна единствено за прасета.
Нора Джейн се взираше в огледалото и се мразеше за това, че беше допуснала графинята да я разстрои, независимо колко искрени бяха намеренията на тази жена.
„Как можах да позволя на Беси така да ме подреди? Как можах да бъда толкова мека и податлива? Трябваше да й кажа: «А сега, Беси, ако си приключила с тези интимни съвети на опитна съпруга към изчервяваща се младоженка и с напомнянето колко злочеста и неадекватна гледка представлявам в ролята, която трябва да приема, предлагам ти да слезеш долу. Иначе има опасност да си спомня, че не съм нищо друго, освен внучка на месар, облечена в дрехи на дама, и да счупя този хубав предмет в главата ти!» Да, това щеше да звучи доста по-добре. Неприятно, но с известна тежест. Закъснях обаче с цяла вечност. Защо винаги набирам смелост пост фактум“?
Тя въздъхна и хвърли последен поглед към огледалото, отново обезкуражена от това, което видя: дребна, тъничка жена — дете, с големи кафяви очи и прекалено избуяла черна коса, цялата скрита в тежка коприна и още по-тежка дантела.
В този си вид тя изобщо не приличаше на онази Нора Джейн, каквато беше в душата си — тайнствената, здравомислещата, волевата Нора Джейн Темпъл, непозната за другите. Надарена с прекрасен, здрав разум, със собствени мисли и мнение. Със собствени мечти.
Но само мечти.
А сега трябваше да се измъкне от образа, сътворен от властната Сюзън Темпъл, и да поеме ролята на послушна булка. Кога, ако изобщо това стане, ще се почувства достатъчно свободна или достатъчно изплашена, за да захвърли живота, предложен й от другите, и да постигне своите мечти?
— О, Мариан! — извика ядосано тя, щом камериерката отново се появи в стаята. — Приличам на някоя пикла, навлечена в дрехите на майка си. Как изобщо допуснах да кажа „да“ и да облека сватбената рокля на баба Темпъл?
Робърт чу скърцането на инвалидната количка зад гърба си и се обърна към по-големия си брат Роджър Гиър, граф на Ийстърли, въведен в малката приемна от личния си прислужник Филип. Обърна се, за да го поздрави.
— Тук си, за да ме придружиш до ешафода, а Роджър?
— Със следа от самодоволна усмивка на устните и добронамерена завист в сърцето, скъпи братко — отговори графът, махвайки с ръка на Филип да излезе от стаята.