— Нора? Моя малка? — попита той, забравил за присъствието на брат си в стаята, забравил за цялата вселена. — Защо се съгласи да се омъжиш за мене?
Тя извърна поглед, а бузите й пламнаха.
— Не сега, Робърт. Моля те. Уилям…
— Ще почака — довърши той вместо нея с внезапно подрезгавял глас. В съзнанието му още веднъж се бе появила странно облечената, с още по-странна прическа Нора Джейн, което би могло да бъде само спомен, тъй като жената пред него с нищо не напомняше за онова срамежливо, объркано, изплашено дете. — Защо се омъжи за мене, Нора? Вярваше ли, че си влюбена в мен.
— Това, това има ли значение за тебе, Робърт? — попита тя с тих глас, като от очите й потекоха сълзи.
— Да, малката ми, важно е. Много повече, отколкото някога си предполагала. Вярвам, че бих могъл да живея в мир и съгласие с мъжа, бил някога Робърт Гиър само ако повярвам, че си го обичала. Ако повярвам, че онзи Робърт Гиър вероятно е усещал, че го обичаш и затова е пожелал венчавката да се състои. Това би го направило в моите очи по-малко алчно копеле.
Сълзите продължаваха тихо да се стичат по лицето и, а пъпните й устни се разтрепериха. Болката, която се излъчваше от нея, едва не разби сърцето му.
В момента, в който му се стори, че напрежението в стаята ще го лиши и от последния му дъх, тя промълви:
— Обикнах Робърт Гиър от първия миг, в който го видях. Тогава това бе детска любов, приличаща на боготворене и романтични мечти.
— Ти си ме виждала като романтична фигура, така ли малката ми? Поласкан съм.
— Престани Робърт, иначе няма да ти кажа нищо повече. Ти искаше да знаеш какво съм изпитвала към онзи Робърт Гиър, за когото се омъжих. Да, виждах го като романтичен образ, като герой, пристигнал да ме избави от позлатената кула в „Темпъл Манър“. Но това беше само в началото. Обикнах го още повече, след като го опознах, след като видях благородството и загрижеността му за семейството и хората, чиито живот зависи от чифлика; след като разбрах неговото себеотрицание и лоялността към страната му.
Тя го погледна в очите, като че търсеше нещо там.
— И сега, когато съм на път да родя детето му, аз го обичам толкова силно и искрено, че не мога да го изкажа с думи. Обичам те, Робърт Гиър.
— Дявол да го вземе! — възкликна Уилям и скочи от мястото си. — Трябваше ли да чувам това? Май не трябваше. Мисля, че ще ревна! Хайде, Граулър. Бихте ли ни извинили? Не бих желал да се разцивря пред жена нали ме разбирате?
Робърт чу, че Лорд Уилям си тръгна, но не каза нищо. Той можеше само да продължава да гледа Нора Джейн, вдигнал брадичката й с върховете на пръстите си, можеше само да се взира в очите й с учудване и с преклонение пред подаръка, който току-що му бе направила.
— О, любима! Моя малка любима! Благодаря ти. Аз съм най-щастливият човек на света — прошепна той, бавно свеждайки глава, по-нервен, отколкото си бе представял, че би могъл да се почувства, когато докосна с устни нейните.
Той я обви с ръце и я приближи плътно до себе си, опитвайки от нейната сладост. А в същото време проблясващи спомени, щастливи спомени експлодираха зад затворените му клепачи. Когато жена му с неподозирана сила обгърна раменете му, а устните й жадно се разтвориха за горещата му целувка, той изпита екзалтацията на щастието, без сенките на миналото.
— Ето къде си бил! О, младежо! Какво прекъсвам? Малко целувчици и прегръдчици, а? Това ли е всичко, за което вие, Гиър, мислите — разгонване? Робърт, вече си свършил най-лошото, което би могъл. Няма нужда да мачкаш детето отново.
Робърт притисна главата на Нора Джейн до рамото си и се запита дали Бабит не знае къде са ключовете за библиотеката. Уилям вече ги прекъсна веднъж, а сега, в най-неподходящия момент, се намъкна и Беси. Кой ли още щеше да им се натрапи? Делегация от селото, възнамеряваща да го приветства с добре дошъл? Но защо Беси беше тук? Нима вече се беше свестила и бе тръгнала да обира кесията му?
— Какво искаш, Беси? — попита уморено той жената, която беше поставила егоистичните си желания над всичко, която не бе проявила ни най-малка загриженост за Нора Джейн, за собствения си съпруг, за нито един от тях. Ако нещата вървяха по плана, Роджър беше изстрелял куршумите си право в целта и тя беше дошла да моли девера си да се присъедини към маркиза в Лондон.
Тя притисна ръце до гърдите си, като седна на стола, съвсем скоро освободен от Уилям.
— Аз ли? Нищо не искам от тебе, скъпи, освен пълното ти възстановяване. Ти си чул новината, нали? Още едно чудо стана и до една седмица Роджър и аз ще се преместим в Лондон. Той вярва, че скоро ще може да използва краката си. Можеш ли да си представиш? Забави, пътешествия, танци! Родж беше такъв великолепен танцьор! И ще имаме дете. Син. Син, който да наследи всичко това! — възкликна тя, разперила ръце, като че ли искаше да обгърне целия „Грийн Касъл“. — Боже мили, ще се разплача от щастие.