— Но, Робърт — попита Беси, — какво не е наред? Изглеждаш така, като че ли си видял призрак. Нора Джейн, вероятно би трябвало да позвъниш за Бабит. Докторът в Брюксел може да се окаже прав и скъпият ни Робърт да е получил мозъчна треска. Не, не! Позволи ми аз да го направя. Ти седни там и не плачи. Всичко ще се оправи. Роджър и аз ще ви позволим да живеете в „Грийн Касъл“. Всичко ще бъде чудесно, обещавам!
Робърт притисна с ръце пулсиращата си глава, опитвайки се да се освободи от гласа на Беси, от изключително обнадеждения й, загрижен глас. Какво му ставаше? Защо изпита такъв внезапен ужас, сега, по средата на наново откритото си щастие?
— Добре съм, Нора — обяви той с почти убедителен тон. — Съвсем добре. Някаква гъска ми лази по нервите — добави той, принуден да се усмихне. — Ела, ще ти помогна да се изправиш. Ще се разходим бавно до скалите и ще предадем на Родж нашите поздравления. Беси, ще дойдеш ли с нас?
Беси извъртя очи.
— Да дойда с вас? Робърт, знам, че си си изгубил паметта, но нищо ли не можеш да запомниш? Цветята, Робърт, цветята. Вие вървете. Аз съм уморена от изживяванията през този прекрасен ден. Ще отида в стаята си да пиша на Стивън за нашето щастие.
Робърт не се и опита да я убеждава, а хвана ръката на Нора Джейн и я повлече навън.
Те едва стигнаха до средата на покритата с трева поляна, когато се появи Филип, мръсен, раздърпан, останал без дъх, с очи, които като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите.
Хлипайки, личният прислужник на графа падна на тревата в краката им и обви ръце около коленете на Робърт.
— Направих, аз… направих, каквото ми каза тя, милорд. Занесох боите. Но той не беше там, където винаги стои. Гледах, гледах… И тогава проследих дирите от колелетата, докато се изгубиха близо до хълма. О, милорд, ужасно е! Жестоко! Винаги толкова внимавах, когато минавахме покрай склона, този с дърветата тук-там, който е невъзможно да избегнеш, ако се отправиш към скалите. Но точно там се е изгубил столът на графа — излязъл е от пътеката, през козирката — и към скалите! Видях го там, долу, целия на парчета!
Глава петнадесета
Нора Джейн се чудеше защо не може да заплаче.
Всички останали ридаха цял следобед и вечерта — прислужниците в къщата, помощник-готвачката, Филип и най-вече Беси. Всички, с изключение на Робърт, който все още беше навън, сред скалите, дори сега, в тази страшна буря, идваща откъм пролива. Той продължаваше да вика Роджър през рева на вятъра, продължаваше да търси брат си.
Смрачи се твърде рано, още с първите дъждовни капки. Тя повече не можеше да стои до прозореца на спалнята си и да гледа далечните очертания на високата фигура на съпруга си, увития около него плащ за езда, дългите му крака, очертани на фона на мрачното небе, когато заставаше на някоя скала и се взираше надолу към вълните, разбиващи се в брега, ниско долу.
Сърцето й се свиваше от болка за него, за всички тях.
Нора Джейн никога не бе смятала, че може да бъде източник на сила в критични ситуации — някой, към когото всички да се обръщат за помощ. Но тази роля й беше поверена днес, без да е молила за това. Дълго време тя си бе представяла, че е героиня, но това бяха само детски измислици, а тя беше престанала да живее в мечтите си от много месеци. Тук, днес, това беше реалният свят. Това беше ужасната действителност, без капка фантазия в нея.
Така че Нора Джейн не можеше да играе ролята на героиня, тъй като не участваше в пиеса. Тя можеше само да реагира по най-добрия възможен начин, като скриваше от тези, които обичаше, надигащата се в нея хистерия, като се концентрираше върху домашната страна на трагедията; като продължаваше да мисли, да се бори с проблемите, без да позволява на въображението си да оформя картина, изобразяваща потрошеното тяло на Родж върху скалите…
Това беше единственият начин да се справи, без да започне да крещи.
Хората се нуждаеха от храна. Хората трябваше да получат задачи и тя прекара следобеда и ранната вечер, изпращайки слуги до селото да съберат група мъже, които да претърсят скалите и тясната камениста плажна ивица под тях. Нора Джейн беше тази, която инструктира камериерката на Беси да я отведе в стаята й и да й даде лауданум. Нора Джейн беше тази, която нареди да сервират храна и затоплен ейл на хората, които претърсваха района.
Тя беше тази, оставена почти сама в „Грийн Касъл“, която посрещна Уилям в семейната гостна преди два часа и му каза за брат му. Този засмян млад джентълмен се беше върнал от дома на семейство Клифлинг, където беше отишъл, за да помоли сър Хари за ръката на дъщеря му Пеги.