Най-после Робърт протегна ръка и погали обляната в сълзи буза на Нора Джейн.
— Добре, малка моя любимке, всички са съгласни с тебе. Вече е среднощ. Ще изчакам и ще раздрусам Беси на сутринта, дори и да открием Родж. Призори всички ще се съберат за ново претърсване. Няма да се опитвам да спя, но трябва да се изкъпя, да се преоблека и да хапна нещо. Можеш ли да кажеш на Бабит или на някой друг да се погрижи за това, преди да си легнеш, Нора?
Нора преглътна сълзите си и кимна, после проследи с поглед съпруга си, който уморено последва по стълбите Уилям и Пеги. Тогава се появи нова болка в долната част на гърба и в слабините й, но тя реши да не й обръща внимание.
Робърт се беше изкъпал, преоблякъл и бе хапнал от заешката яхния, която Нора беше изпратила от кухнята. Беше едва два часът. Нямаше да се зазори още няколко часа, но бурята утихваше. На сутринта щяха да могат да продължат претърсването.
Това обаче не означаваше, че той щеше да остане затворен в стаите си заедно с мислите, които продължаваха да се блъскат настойчиво в главата му. Тъй като по-голямата част от „Грийн Касъл“ бе потънала в тъмнина, той слезе долу и заброди из коридорите, неспособен да се спре, неспособен да успокои ума си.
Как можа да приеме за забавно хрумването на Родж. И двамата бяха постъпили неразумно, хлапашки. Трябваше просто да обявят истината, че Родж е започнал да движи краката си, а Робърт да възстановява фрагменти от паметта си, от спомените си за Нора Джейн.
Да се справят с Беси трябваше да бъде най-последното нещо в плановете им.
Но Родж му разказа за номера, който бяха направили на баща си за Коледа, поръсвайки любимия пунш на маркиза с карамфилово олио, така че всичките му гости се втурнали към кухнята за студена вода.
Тази история извика в мозъка на Робърт един спомен, за друга една шега, която бяха организирали с Роджър. Подробно разработената им схема беше завършила с това, че маркизът плати петстотин лири на безскрупулен агент за чистокръвен ирландски жребец, който се оказа… скопен. Робърт и Роджър прекараха няколко чудесни седмици в Лондон със своя дял от парите.
Но сега Родж липсваше и най-вероятно беше мъртъв. Мъртъв, въпреки уверенията на Нора, че е заспал някъде в тревата и сега се крие, като може би крои друг номер на Беси, без да е уведомил брат си.
— Кой е там?
Робърт вдигна глава. На стълбите стоеше Нора Джейн и притискаше с една ръка до гърдите си краищата на дълга бяла наметка, а в другата държеше свещник.
— Каква правиш тук, малка моя? — той тръгна към стълбите, за да й помогне да слезе, без да си застъпи подгъва. — Мислех, че си заспала.
— Безпокоях се да не тръгнеш към скалите, без да дочакаш Уилям и останалите. Един Гиър, изгубен на хълма, май е достатъчен. Третото стъпало от горе на долу скърца, въпреки всичките ни усилия да го поправим, и като го чух преди малко, реших да видя какво става. Гладен ли си?
Не беше гладен, но усещаше, че Нора Джейн се нуждаеше от нещо, с което да ангажира съзнанието си, затова й кимна и двамата тръгнаха към кухните. Той седна на стола, който тя му посочи, и с брадичка, подпряна върху ръцете си, започна да наблюдава как тя се движи из кухнята и носи месо, сирене и самун хляб.
Имаше нещо много уютно, нещо изключително успокояващо в премерените движения на жена му, докато се занимаваше с тези най-обикновени домакински неща.
Тя постави нож и две глинени чинии на масата, до тях кана мляко и две чаши, и после седна срещу него, загадъчно усмихната.
— А сега ще приготвя нашето тайно ястие — продължи тя с храната, като отряза две филии хляб и нареди върху всяка резен шунка и резен сирене. — Хлябът трябва да се прегъне ето така — каза му тя, като се подсмихваше. — И после се яде с ръце, както децата отхапват от сладкиши. Тя му подаде едно от творенията си и той си помисли, че приличат на изобретенията на графа на Сандуич, после се облегна да го наблюдава как се храни.
— Правили сме това преди, нали? — попита той, като я наблюдаваше с любопитство и я виждаше такава, каквато бе изглеждала преди месеци, с коса, сплетена в гъста плитка, с уязвими, меки, почти уплашени устни. Той затвори очи. — Усещам го, ние двамата сме тук. Виждам и двама ни. — Той се втренчи през масата още веднъж в нея. — Но това е лудост. Какво сме правили в кухните?
— Сприятелявахме се — отговори тихо Нора Джейн с толкова лъчезарна усмивка, че му се доплака.
И тогава си спомни. Късчетата от минало, които плуваха из съзнанието му безредно през последните дни, изведнъж се съединиха и станаха едно цяло.