Сълзи потекоха по страните й, като си спомни колко зле се е държала. Та тя изобщо не приличаше на героиня. Освен това героини нямаше. Те съществуваха само в романите на баба й. А в живота човек просто правеше това, което можеше. Някои бяха родени да изкачват планини, други — да водят армии, трети — да управляват света. Но повечето хора правеха най-доброто, в зависимост от обстоятелствата. Изживяваха живота си толкова почтено, колкото им бе възможно, надявайки се да направят щастливи тези, които обичаха, да помагат на онези, които имаха по-малко късмет, и да не наранят никого по пътя си.
Някои хора, реши Нора Джейн с очи, препълнени от щастие, бяха родени да бъдат съпруги, майки, да превърнат една къща в дом. И в този миг, с още болящо я тяло и с ясния спомен за сълзите на Робърт, тя не искаше дори да си помисли, че би могла да бъде някоя друга!
Колко прекрасен беше първият час след раждането на Оливия! Тя и Робърт поред държаха дъщеря си, като и двамата се прекланяха пред чудото, сътворили заедно, и Робърт й повтаряше отново и отново колко много обича двете жени в своя живот.
Оливия заплака отново и Нора Джейн се запита дали много ще мърмори Мариан, ако се вдигнеше и отидеше при бебето.
В същия миг вратата се отвори и Мариан се втурна в стаята. С лице, засияло от щастие, тя отиде до кошчето и вдигна малкия увит в одеялце вързоп.
— Тихо, детенце — гукаше нежно тя. — Твоето сладко мамче доста се измори, докато те роди, и трябва да си почине.
— Добро утро, Мариан. — Нора Джейн се опита да се повдигне и подпре на възглавниците, но изохка от усилието. — Донеси ми Оливия, моля те. Лорд Робърт още ли е в леглото или чака навън, нетърпелив пак да я подържи?
Но тогава се сети за Родж. Как можа да забрави! Тя пое бебето и попита:
— Има ли някакви новини, Мариан?
— Лорд Уилям намери един от пантофите на графа преди малко. Доста далече, от скалите, до някакви дървета. Никой не може да повярва, че са го пропуснали вчера. Сега търсят с повече надежда, както казва лорд Уилям, въпреки че ако някой види графинята, не би си помислил така. Тя се е обвила от главата до петите в черно и подсмърча. Сигурно е съсипала цяла кошничка с носни кърпички, но не си е свалила диамантите.
Мариан поклати глава.
— За нея ще е по-добре да се скрие от този ваш съпруг, тъй като, джентълмен или не, сигурно ще откъсне главата на нейно благородие. А може и да й избоде очите.
Нора Джейн погледна към часовника над камината и видя, че минава десет. Слънцето се беше вдигнало високо в небето и изливаше потоци светлина върху прозорците на спалнята й.
— Някой сети ли се да отиде до къщата на мисис Франклин?
— Бабит прати някого преди малко. Щеше да го направи по-рано, ако всички не бяха заети да претърсват скалите. А един пратеник е на път за дома на баба ви. Сигурно добре му е платила, та да я викне на часа, щом бебето се роди. Човекът потегли за „Темпъл Манър“ още с пукването на зората. Казах това на лорд Уилям, докато се наливаше с чай в кухнята и показвайте пантофа на графа, а той ме предупреди да въоръжа слугите с тигани и ножове и да залостя всички врати. Като че ли това ще я задържи!
Нора въздъхна, гледайки Оливия, която отново бе заспала.
— Ако имаме късмет, вестоносецът ще й каже, че правнучето й е момиче и тя изобщо няма да си направи труда да дойде.
— Това е доста вярно, миси, като си помислим, че искаше сладката й ябълчица да си има стъбло. Но дай Боже да изненада всички ни, като все пак се зарадва. Негово благородие едва не се пръсна от гордост заради Оливия и заради вас, миси. Никога не съм виждала мъж да плаче така или пък да стои при раждане. Майка ми ми е казвала, че мъжете искат да останат да гледат, за да се забавляват, но после хукват, като че по петите им са триста дяволи. Имате си чудесен джентълмен, миси. Чудесен.
Нора Джейн избърса сълзите си с крайчето на одеялото на Оливия.
— Да, Мариан. Дано всичко останало да свърши така щастливо.
Чу се леко суетене откъм прага и Нора Джейн вдигна поглед, за да види как Робърт и Елизабет влизат в стаята. Те се усмихваха и Нора се изпълни с надежда.
— Скъпо момиче! — възкликна Елизабет и се втурна към леглото. — Можеш ли да ми простиш?