— Много неща, отнасящи се до мъжете от семейство Гиър вече са невалидни, мадам — каза й той, докато се любуваше на това как тя лапна три захаросани сливи една след друга.
Мисис Темпъл се усмихна с пълна уста.
— Да виждам това. — После смени тона с много по-приличен. — Но защо не сте в траур? Да не би да сте намерили графа жив?
— Изобщо не сме го открили, мадам — хладнокръвно я излъга Робърт, — но траурното облекло ще бъде прибързан знак на песимизъм. Две малки групи още претърсват местата около скалите. Ние обаче сме запланували малка възпоменателна служба тази вечер в параклиса, тъй като надеждите ни почти изчезнаха на този късен етап. Вие, разбира се, сте добре дошла.
Мисис Темпъл въздъхна и поклати глава.
— Нещастният Ийстърли! Какъв позор! Исках ти да станеш граф, но не по този начин. Да се хвърли от скалите! Винаги съм си представяла, че умира в леглото си. Мемориална служба ли каза? Ще трябва да сме облечени в черно, нали? Изпратихте ли да повикат Стивън.
— Не мадам, не сме. Нямаше да бъде от полза при издирването, а и двамата с Уилям решихме, че не желаем този човек да се мотае наоколо и да се обзалага след колко време приливът ще изхвърли тялото на Родж на брега. Не искам да кажа, че той не обича синовете си. Обича ни, но най-важното нещо в живота му е огромната му любов към комара и залаганията. Желаете ли да видите Нора и правнучката си или да позвъня на Бабит да напълни отново купата със сладкиши. Мога да направя и нещо още по-разумно, да извикам каретата ви? Все още остава голяма част от деня, за да успеете да стигнете до удобна странноприемница на път за „Темпъл Манър“.
— Хайде, хайде, синко, не се дръж грубо с мене. Ти не каза нито дума, когато заявих на Стивън мнението си, че графът не ще живее дълго и затова поисках да вложа парите си в теб. Но наистина не искам да видя Ийстърли мъртъв. Бях започнала да го харесвам, докато пребивавах тук. Жена в моето положение обаче трябва да бъде практична.
— Аз също бях практичен, мадам, слушайки ви как погребвахте брат ми, и ви проклинах наум, когато протегнах ръка, за да спася семейството си. Не се гордея с това, което направих, но се научих да живея с греховете си. За щастие Нора ми прости и дори ме обикна. И така, мадам, едновременно с ненавистта си към мотивите ви и срама от моето участие в сделката, аз ви благодаря. Не за парите, а за Нора. Тя ми даде всичко, което ми е скъпо сега — любовта си и нашата дъщеря. Това има по-голяма стойност за мен дори от най-голямото богатство. Това е по-значимо за мене дори от самия „Грийн Касъл“, нещо, което никога не съм вярвал, че мога да кажа.
Мисис Темпъл се вдигна от стола с доволна усмивка.
— Ти наистина го мислиш, нали, синко? Е, това решава нещата! Ще имаш останалата част от уговорената сума, веднага след като се уредят формалностите. Но това не е за тебе, така че не си надигай много главата. Парите ще бъдат за Оливия. За моята мъничка правнучка. За моето малко, сладко момиченце. Ще се натрупа значителна зестра, ако ги вложиш както трябва, в което сама ще се уверя. Но стига приказки за пари и тем подобни! Къде е Нора Джейн? Не съм изминала целия този път, Робърт, за да гледам хубавата ти физиономия цял ден!
Параклисът беше полутъмен. Единствената светлина идваше от няколкото свещи, които потрепваха върху олтара и леко осветяваха изпитото лице на викария.
Нора Джейн седеше на първата пейка отляво, Робърт до нея, а Беси се кипреше самотна от другата страна на пътеката, красива във вдовишкото си одеяние, с проблясващи на ушите и шията диаманти. Мисис Темпъл и сър Хари Клифлинг бяха настанени точно зад графинята, а Уилям и Пеги седнаха зад Нора Джейн и Робърт.
Каменният вълк си беше на мястото, недокоснат от недовършените ремонти на Нора Джейн, и се зъбеше на всички тях.
Единственият звук, който се чуваше в параклиса, беше тихото хлипане на Беси, която често вдигаше към очите си обрамчена с черно кърпичка и внимателно ги докосваше с нея, за да не се зачервят.
Това беше първото излизане на Нора Джейн от стаята й. Баба й беше забранила, но Нора настоя. Не беше сигурна точно какво щеше да се случи в този параклис, но нито леките следродилни болки, нито любовта към детето й, временно оставено в обичните и грижовни ръце на Мариан, можаха да я задържат в леглото.
— Значи сте вдовец, сър Хари? — обърна се мисис Темпъл към дребничкия човек, който беше близо с десет години по-млад от нея. Тя говореше с обичайния си гръмотевичен глас, което накара Нора Джейн да се обърне възмутена. — Моето имение е в противоположна посока от вашето, но това не ни пречи да си правим визити от време на време.