Но графът на Ийстърли все още притежаваше талант за някои приумици и закачки, засягащи слабостите на близките му. Това, че отнесеният му баща и вероломната му съпруга ще бъдат поставени в ролята на просители пред Робърт всеки път, когато им се доще да пръснат дори едно пени, изглежда доста възбуждаше чувството за сарказъм на Роджър.
— Помислих си, че новината ми ще ти хареса, Роджър — изкоментира Робърт накрая, когато експлозията от смях на брат му утихна. Той се почуди защо му отне толкова време да въведе Роджър в нещата.
После поклати глава, тъй като му беше пределно ясно: не искаше да застане лице в лице с неприятния факт, че не е много по-добър от баща си и щеше да се жени за пари.
— Но аз се женя не по любов, Роджър. Причините за брака ми са противни, знам. Не изпитваш ли обаче поне малко жал към мене?
Графът веднага се намръщи, после се усмихна още веднъж.
— Не. Нито йота, съжалявам. Ще откриеш, както направих аз, че е доста лесно да си купиш щастие. Само внимавай да не прахосаш парите или да не прескочиш твърде висока ограда и да се сринеш от седлото, а после да позволиш на някакъв глупав кон да танцува върху тебе. О, но твоята Нора Джейн не е Беси. Тази мишка с джобен размер няма да цвърчи толкова много, каквото и да правиш, нали? От всичко, взето заедно, бих казал, че си ударил кьоравото. Кажи ми, скъпи братко, все още ли възнамеряваш да ме хрантутиш? А Уилям? Както знаеш, на най-малкото ни братче струва доста пари да поддържа статута си на пияница.
Робърт коленичи до стола на графа, взирайки се настойчиво в лицето му.
— Роджър, няма да те лъжа, като твърдя, че правя това само заради теб и Уилям. Аз също съм егоист. Не мога да понеса „Грийн Касъл“ да се разруши пред очите ми и хората ни да живеят в мизерия. Днес имението прилича на съборетина, а аз обичам тази къща, тази земя, нашите хора. Един ден, когато отново си стъпиш на краката, ще поемеш управлението на имението и аз ще бъда повече от щастлив да ти предам юздите. Ще видиш.
Графът извърна глава, втренчвайки се в слабото ноемврийско слънце, което се промъкваше през потъналите в прах прозорци на малката гостна в семейното крило.
— Колко изключително забавно е всичко! — възкликна той, говорещ сякаш на въздуха. — Първо, той спасява „Грийн Касъл“, а сега си мисли, че може да излекува сакатия. — Погледна пак към Робърт, небесносините му очи се присвиха, а чертите на изпитото му лице заприличаха на блед мрамор. — Друго какво, братко? Може би ще възкресиш мъртвите? Може би ще превърнеш водата във вино?…
Робърт постави лакът върху страничната облегалка на инвалидната количка и подпря главата си с ръка. Беше отишъл на война, оставяйки зад себе си един щастлив, усмихнат Роджър, а когато се върна, намери разсипан, победен, изпълнен с горчилка човек. Това не можеше да приеме. Нямаше да го приеме!
— Роджър, знаеш какво каза докторът…
— Да, да, твоят проклет шарлатанин! Чух го. „Костите са излекувани сега, милорд, пелвисът, бедрените стави — цитира той със сприхав напевен глас. — Единствено неизползваните ви мускули и вашата воля са останали повредени. Ако си наложите, милорд, вие ще ходите отново“. Да си наложа ли? По дяволите, правих го Робърт! Виж тези крака! — възкликна той, стоварвайки юмрук върху изтънелите си бедра. — Те могат да ми причинят адска болка, но не помръдват. Никога няма да се движат!
Робърт многократно беше чувал всичко това преди. На Роджър му казваха, че ще може да се движи, ако повярва в това. Щеше да куца доста, благодарение на лошо счупения си ляв крак, но щеше да може да ходи. Само да бе опитал! Само ако имаше някаква причина, която да го вдигне от проклетия стол! Обхванат от моментно вдъхновение, Робърт заговори, без да обмисля думите си.
— Ще се помръдне ли кракът ти за десет хиляди лири Роджър?
Роджър дълго се взира в брат си, а през това време Робърт се прокле хиляди пъти за глупостта си. После Роджър каза тихо:
— Прав си, братко мой. Ти си копеле.
Извърна глава и изкрещя за Филип, който бързо влезе в стаята и откара господаря си далече от присъствието на брат му.
Робърт облечен с целия финес на младоженец, остана върху протрития килим, коленичил като каещ се грешник, и се чудеше защо изобщо не желае да се моли.
Каменният параклис на „Грийн Касъл“, въпреки че беше свързан с главната сграда посредством грациозно извит коридор, беше с повече от четири века по-стар от останките на господарската къща в имението, която беше строена някъде в средата на XVIII век.