„Вероятно причината е в древността на параклиса“, помисли си Нора Джейн предния ден, когато обикаляше „Грийн Касъл“ заедно с маркиза. Може би именно това обясняваше варварския му вид с това тъмно, тежко дърво и трофей на вълча глава в единия ъгъл, закачена на една греда. Във всички случаи параклисът изглеждаше много необичайно.
Но твърде странно, твърде чудновато изглеждаше и огромната, разпростряла се наоколо господарска къща, като се започне още с разположението на стаите. Според маркиза първо е било построено семейното крило, за да могат семейство Гиър да живеят в комфорт, докато останалата част от къщата е била издигната малко по малко през по-успешни десетилетия. Според личната преценка на Нора Джейн това се свързваше с поредната брачна церемония, когато са се осигурявали пари за по-нататъшния строеж.
Тези останки от „Грийн Касъл“ се състояха от импозантна триетажна тухлена сграда, обхващаща приемните зали, от огромен отделен кухненски павилион точно насреща, който по външност наподобяваше семейното крило, от музикална стая и оранжерия, които образуваха четвъртото крило, срещу крилото на параклиса. Всичко това беше свързано с приемните зали чрез дълги, извити коридори, разположени във всеки от четирите ъгъла.
Огромен стъклен купол покриваше Кръглия салон. Внушително архитектурно творение, което караше Джейн да се пита как е могло да бъде разположено точно там.
Задната част на главната сграда беше също толкова внушителна, колкото и предната. Всеки вход притежаваше огромни, раздвоени стълби, достигащи до равнището на земята. Тези отпред оформяха ъгли, които бяха правени, като че ли за пред експерти по измерване, докато извеждащите от салона стълби се извиваха като полулуни.
„Е, може би не точно полулуни?“, помисли си Нора Джейн, докато се отправяше заедно със смълчания до себе си маркиз от семейното крило по дългия коридор, който водеше към приемните.
Предната вечер, когато правеше безуспешни опити да заспи, тя реши, че извитите стълби повече приличат на пипала или на онези малки израстъци върху главите на насекомите.
Тя си представяше, че ако бе птица и можеше да се издигне високо над „Грийн Касъл“, за да хвърли поглед върху разположението му, имението щеше да й заприлича на огромна, квадратна, обърната буболечка с пипала на главата, а предните стълби — като някакъв вид опашка.
Четирите крила, свързани от извитите коридори, щяха да бъдат краката на буболечката. Квадратни крака? Коя буболечка изобщо притежава четвъртити крака? Може би торният бръмбар? Е, добре, вероятно щеше да намери по-подходящо сравнение, след време, когато опознае добре мястото.
А можеше и да не го опознае… Особено, след като предната нощ се събуди, ужасена до смърт от една огромна черна буболечка, която пълзеше по ръката и.
Нищо чудно, че бе оприличила „Грийн Касъл“ на буболечка — това място гъмжеше от такива твари! Беше видяла две във фамилната столова и още три в гостната. За една от тях баба Темпъл каза, че и се струвала достатъчно голяма, та Уелингтън да я включи като Голиат в предните редици на битката!
Какво опустошение представляваше „Грийн Касъл“. Буболечки и петна от влага по стените… Странни бледи форми върху потъмнелите тапети, бележещи местата на портрети, огледала и украшения, били някога гордостта на това място. Древни паяжини, висящи от потъналите в прах полилеи. Решетки пред камините, почернени от сажди, мръсни килими, които вдигаха облаци дразнещ ноздрите прах… И дузина ниши в огромния мраморен коридор, зеещи празни без статуите си, които някога са били изложени там…
Стигнаха до края на коридора и маркизът я въведе в малък червен салон, като ръката му здраво стискаше нейната точно над лакътя. Това я караше да се чувства не толкова като младоженка, която водят към олтара, колкото като направлявана карета. Следваше величествена зала, висока поне колкото трите етажа на сградата.
Докато вървяха към параклиса, стъпките им отекваха глухо върху пода от италиански мрамор — доста мръсен под от италиански мрамор — и Нора Джейн нервно преброи осемнадесетте извисяващи се от пода до тавана алабастрови колони, по девет от всяка страна на дългата зала.
Дори само тази стая беше повече от предизвикателство за уменията й, свързани с поддържане на дома. Май беше малко страшничка дързостта да бъдеш достойна съпруга на лорд Робърт Гиър. Самата Беси бе признала, че поддържането на къщата изцяло се бе оказало над нейните възможности и още първите години бе абдикирала от поста си, свързан с управлението на това неизбродно имение.