„О колко е хубаво!“, мислеше си Нора Джейн, опитвайки да не се закиска нервно. Тя трябваше да остане абсолютно сериозна, понеже отиваше на собствената си сватба. „В крайна сметка воалът на баба Темпъл поставя забележително начало, помитайки пода, докато вървя“ реши тя.
Изобилстващи с прашинки слънчеви лъчи се процеждаха през четирите по-малки стъклени кубета на покрива, които служеха като единствена илюминация в коридора без прозорци. Нора Джейн се питаше дали има някакъв начин да измие тези куполи, без да разчита прищевките на времето да свършат работата вместо нея.
Чудеше се на още хиляди неща, докато маркизът я водеше през Кръглия салон с рисуваните фрески високо по стените — част от декорацията, имала щастието да оцелее. Тя знаеше, че лудият за пари маркиз много отдавна беше разпродал ценностите на „Грийн Касъл“.
А беше и толкова студено, въпреки че слаби едва пушещи огньове горяха в една или две камини. Щяха да бъдат необходими трупите на цяла гора, за да се затоплят стаите, но едва след като първо се поработеше по въпроса за почистването на комините.
Нора Джейн се чудеше дали изобщо би било възможно да се подреди „Грийн Касъл“, да се върнат портретите и статуите по местата им, да се почисти красивият кръгъл килим в салона, да се намерят мебели, подходящи за почти празните стаи и въобще, дали би могъл човек да се пребори с прахта, влагата и буболечките…
Но най-много се чудеше защо все още мисли за домакинството, след като сега се намираше извън предените на вестибюла и Кралската спалня, на път към параклиса, към баба и, към вълчата глава и към лорд Робърт Гиър.
— Ще има ли музика, милорд? — попита тя, победена от внезапна нервна атака, и заби пети в пода, точно преди лакеят да пристъпи напред, за да отвори двойната врата на параклиса. — Имам предвид, че ако има музика вероятно ще трябва да изчакаме да засвири, но в случай, че няма, как ще разберем дали лорд Робърт е вече вътре, и че не сме закъснели?
— Робърт е вътре, скъпа моя. В крайна сметка той знае кое е добре за него — отговори маркизът, потупвайки я по ръката. „Като че ли, помисли си тя, се опитва да успокои кон“. — Лорд Робърт, лорд Уилям, графът и графинята, скъпата ви баба и нейните няколко отбрани гости — всички ви чакат. А сега предлагам да се усмихнете, скъпа моя, тъй като не изглеждате съвсем добре. Кожата ви е бяла като роклята, която сте облекли, а очите ви са така ококорени… Нали не искаме някой да си помисли, че ви омъжваме насила?
— Съжалявам, милорд.
Нора Джейн вдигна брадичка и се усмихна послушно, макар да бе убедена, че се е получила някаква гримаса. Тя не се омъжваше насила. Далече бе от подобна мисъл. Тя бе преизпълнена от щастие, че щеше да бъде младоженката на лорд Робърт Гиър.
Точно фактът, че ставаше съпруга на лорд Робърт Гиър, я плашеше едва ли не до побъркване!
Как ли щеше да изглежда той, застанал пред малкия олтар? Примирен? Непоколебим? Отвратен? По собствено желание ли щеше да стои там, или баща му го беше вързал със здраво въже за олтара?
Може би не беше прекалено късно да се сложи край на тези глупости или поне да се отложат за по-късно. Нора Джейн се нуждаеше от малко време, дори от няколко години, за да свикне с това ново положение в живота си.
Искаше да се върне в стаята си и да накара Мариан да оправи воала й. Можеше дори да хапне нещо или да посети тоалетната, понеже беше забравила да го стори, преди да й навлекат тази ужасна дантелена рокля.
Искаше й се да надникне под леглото с надеждата да открие там избягалата си смелост, да намери онази Нора Джейн, която бе мечтала да играе ролята на героиня, ролята на съпруга.
Сигурно имаше нещо, което можеше да направи, нещо, което можеше да каже, за да отложи неотложното?
Но Нора Джейн не направи нищо. Не каза нищо. Просто наблюдаваше с широко отворени очи как маркизът даде знак на лакея и вратите се разтвориха.
Тя влезе в преддверието с много ситни крачки, а оттам — във влажния и студен параклис. Желаеше маркизът да престане най-сетне да стиска ръката й и се чудеше дали щеше да падне, ако той я пуснеше. В същото време търсеше сред сумрака своята баба и своя жених.
Първо видя баба си.
Трудно беше да не се забележи баба Темпъл, нищо, че тя стоеше сред множеството. Нора Джейн реши, че й бе писано да прекара живота си като незначителен пигмей сред гиганти, първо баба й, а сега — мъжете от семейство Гиър. Слава на небесата, Беси беше с нормален ръст!
Опитвайки се да не се разсмее, тя се вгледа в грандиозния „ансамбъл“ на баба си. Пурпурните пера, извисяващи се право нагоре над стоманеносивата коса, приличаха на стражи, охраняващи крепостта, наречена Сюзън Форест Темпъл: богата, могъща, нетактична, фантазьорка и без всякакъв вкус.