Вероятно ако самата Нора Джейн беше по-едра, ако бе наследила повече от гена на баба си, отколкото от много по-дребните си родители и дядо, щеше по-малко да се влияе от тази жена, възправяла се винаги пред очите й със застрашителните си размери и насочваща всяка нейна стъпка.
Но как може човек, при това толкова дребен, да се противопостави на такава планина? За да го направи, сигурно трябва да има много повече кураж, отколкото Нора Джейн бе събрала досега в девичата си гръд.
Може би този човек трябва да престане да мисли само как да запази себе си. Трябва да притежава искрица здрав разум и в същото време да има или голям пистолет, или як камшик, или пък полк верни войници, готови да овържат този гигантски пурпурен Гъливер, докато спи.
И сега Нора Джейн се омъжваше в семейство Гиър — още едно котило от гиганти!
Тя потръпна конвулсивно и отправи очи към малкото пейки отляво, където седяха графът на Ийстърли, неговата графиня и лорд Уилям Гиър. Усмихна се леко, като видя, че са сложили графа на пейката, така че инвалидният стол да не се вижда.
Жестът беше много благороден. Тя си помисли, че така графът ще се чувства участник в церемонията много повече, отколкото ако беше оставен настрани, изолиран от ставащото. Той беше настанен до съпругата си Беси. Беси, която беше толкова руса, толкова красива, олицетворение на всичко, което Нора Джейн би искала да бъде, а знаеше, че не е.
Те така добре си подхождаха — красивият русокос граф и равната му по хубост съпруга. Бяха толкова добре облечени, толкова изтънчени, чувстващи се така удобно, тъй като знаеха, че принадлежат на този параклис, на тази земя…
До Беси, но не толкова близо, че да предразполага към сравнение с брат си и снаха си, седеше лорд Уилям, най-младият Гиър. Най-достъпният Гиър. „Пияният Гиър“ — реши Нора Джейн, след като лорд Уилям изхълца силно, после се изкиска и се извини с ясен, весел глас.
Дори и да искаше, беше извън възможностите й да се обърне и да отдаде почит на извисилата се вълча глава. Успя само да вдигне очи и да погледне първо към олтара, после към одеянията на свещеника и най-накрая — към високия тъмнокос мъж, който стоеше от едната страна и се мъчеше да улови погледа й.
Той бе чудно привлекателен! Сигурно нито един от джентълмените на мис Остин никога не е бил дори наполовина толкова красив, толкова страхотен! Колко ли мразеше той тази церемония! Колко ли мразеше нея! Да се продаде публично, да се налага да премине през този обред — подигравка, след като всички важни документи вече бяха подписани — онези, които започваха с „Аз, Сюзън Форестър Темпъл, като възнаграждение за женитбата на внучката ми с лорд Робърт Гиър, дарявам написаната по-долу сума от…“
Тя почувства силна жал към него, тъй като беше сигурна, че е изключително горд мъж.
Да се ожени за пари е едно, но да бъде принуден да вземе жена, стояща толкова по-ниско от него, и то млада жена, която все още противно смърдеше на камфор… Да се ожени за такъв слаботелесен екземпляр с такъв нисък ръст, за такова незначително, малко нещо, за такова катастрофално подобие на съпруга! Та тя се страхуваше дори от собствената си сянка. Страхуваше се от погрешна стъпка, страхуваше се от правилна стъпка, страхуваше се от каквато и да било стъпка. Живееше храбро само вътре в себе си, убивайки дракони и триумфирайки над злото, очароваща света с красотата и ума си и обичана от всички. Но това беше само в тъжното й, романтично съзнание.
А го обичаше. Да, Бог да й е на помощ. Обичаше го. Обичаше го, понеже беше учтив с Аш. Обичаше го, понеже не го беше страх от Сюзън Форестър Темпъл. Обичаше го, защото я измъкваше от живота на сънищата и й предлагаше реалността. Обичаше го, защото очи те му заблестяваха, щом се усмихнеше, а тази усмивка бе така прелестна, и ръката му, когато докосна нейната, предлагайки й женитба, бе толкова силна, толкова суха и толкова здрава… Обичаше го просто защото беше немислимо да прави нещо друго, за да има някакъв смисъл това, което ставаше, това, което щеше да й се случи.
Сега тя беше до него, а маркизът беше изчезнал. Свещеникът говореше. Въпреки страха си се осмели да погледне в тъмните блестящи очи на лорд Робърт.
Сигурно той бе усетил погледа й, понеже сведе очи към нея, които проникнаха през воала, изгледаха обсипаната със скъпоценни камъни лента и ужасната й черна коса. После той й се усмихна само с едното ъгълче на устните си. Очите му проблеснаха закачливо, казвайки й безмълвно, че е съгласен с нея, че знае колко глупаво изглеждат и двамата, че е глупост тази нелепа церемония да се състои пред толкова много зрители, а не само пред адвокат, и колко много му се иска двамата сега да са някъде другаде…