— Не. Все още стоя, както виждаш. Все още вървя. Все още мисля. Все още мисля, по дяволите! — Той погълна брендито на един дъх, после се обърна, за да се подпре на масата и се ухили глуповато на Робърт. — Когато спра да мисля, тогава съм достатъчно пиян.
Робърт поклати глава.
— Айрин е омъжена вече повече от три години, Уилям, и то доста щастливо. Поне така съм чул. Освен това има дете. Не е ли време да се откажеш?
Уилям се отблъсна от масата с напитки и се втренчи с пиянско внимание в брат си.
— Не споменавай името й отново, Робърт — възкликна той разгорещено, после се изсмя. — Прозвучах ли задоволително разярено, братко? Достатъчно жлъч ли избълва сърцето ми? Не, предполагам, че не. Да ти кажа ли една тайна? О, защо не? Мога да ти се доверя.
Той се наклони напред и размаха пръст срещу Робърт.
— Не пия, за да забравя Айрин, Робърт. Направих го някога, за две седмици, може би, но не повече. Освен това чух, че е затлъстяла, което много ме радва. Дебела и най-вероятно свадлива. Омъжените жени са такива, ти знаеш. Аз пия, разбираш ли… — започна той, после спря като се намръщи. — Е, няма значение. Струва ми се, че пих твърде много, за да си спомня причината точно сега.
Робърт сърдито хвана брат си за рамото и го отведе обратно до стола, действие, което лорд Уилям очевидно не беше способен да извърши сам. Още от закуска човекът беше започнал здраво да се налива. Дрехите му бяха раздърпани, гъстата му руса коса беше паднала върху сините кръвясали очи, крайниците му, като че ли се движеха, независимо от желанията му, а сега и езикът му се плетеше.
Сега не беше нито времето, нито мястото по-малкият брат да си разголва душата. Не и докато Нора Джейн чакаше в съседната стая. Но Робърт знаеше, че трябва да слуша.
— Не ти се налага да пиеш, Уилям — каза той с безразличен глас. Трябваше да каже нещо.
Лорд Уилям въздъхна, след като се отпусна в стола, после се усмихна на брат си.
— Това е единственото нещо, което правя добре. Папа харчи пари, Роджър страда, Робърт ни спасява, а Уилям пие. Всеки от семейство Гиър си изпълнява ролята, Робърт. Аз обаче не се давам.
Той отпусна глава в ръцете си.
— Но понякога не е така. Най-скъпи ми братко, спасителю мой, мислиш ли, че можеш да ме насочиш към вратата? Знам, че е там някъде, но са нужни движения всеки път, когато се опитам да я открия.
Робърт дръпна връвчицата на звънеца, викайки прислужник. Той продължи да наблюдава, докато човекът помагаше на Уилям да излезе от стаята, после се обърна пак към огледалото над тоалетната масичка.
Видя един не много млад мъж. Мъж на тридесет и две, който изглеждаше доста по-различен от баща си и братята си, и който много приличаше на починалата си майка. Мъж, участвал в битките на Полуострова. Мъж, оженил се заради пари, казвайки си, че върши каквото трябва, докато в същото време знаеше, че никога през живота си не бе проявявал по-голямо малодушие.
Не. Не изглеждаше по-различен.
Нито един от тях не бе станал по-различен.
Нито Роджър, потопил се в нещастието си.
Нито Беси, руса и красива, и абсолютно ненужна.
Нито баща му, който все още се опитваше да изобрети начин да отдели Робърт от щедрия дар на мисис Темпъл.
Нито Уилям, решен да играе ролята на пропаднал тип.
Не. Никой от тях не се бе променил, като се изключи факта, че вече имаше още един член на семейство Гиър. Един дребничък, смутен на вид член. Неговата съпруга. Мили Боже, неговата съпруга!
Робърт се упъти към масичката с напитките и си наля щедра порция бренди.
Стаята беше извънредно голяма и много тъмна. По-голяма от стаята, в която Нора Джейн се облече тази сутрин, преди цял един живот време, но по-малка от пищните застрашителни помещения, които обитаваше в къщата на баба си.
А леглото бе по-голямо и от самата стая. Не, не беше. Не съвсем. Само изглеждаше по този начин сега, когато лежеше по средата му, на мили разстояние от краищата, и трепереше.
Мариан, добра жена, но понякога невероятно тъпа, реши, че господарката й е настинала в мразовития и влажен параклис, и буквално я зарови под огромно количество завивки, с намерението да я предпази от по-нататъшни неприятности. Завивките обаче не вършеха работа. Тя продължаваше да трепери.
Но стаята беше хубава. Или пък така й се струваше. Влажните петна по тапетите отнемаха нещо от красотата й. За същото допринасяха и оскъдните мебели: няколко големи гардероба, два тапицирани с избелял брокат стола пред камината и огромен креват с балдахин.
Килимите бяха излинели и на петна, а кадифените завеси — невероятно прашни, както се увери Нора Джейн, след като Мариан излезе и тя ги дръпна, надявайки се в стаята да нахлуе лунна светлина.