Свещниците, а те бяха само няколко, разпръскваха странни сенки по стените до леглото и оставяха скрита от погледа вратата, която, както знаеше Нора Джейн, водеше към стаята на съпруга й.
Тя се взираше в тази врата вече пет минути, петнадесет минути, от цяла вечност. Но тя не се отваряше. Вероятно той беше решил да спи там. Джентълмените правеха понякога такива неща или поне така и се струваше. Те спяха в собствените си стаи, когато съпругите им биваха неразположени или бременни, или когато просто не можеха да понесат да гледат жената, която си беше купила място в бляскавото им семейство.
След като Нора Джейн обиколи Грийн Касъл, тя разбра, че само маркизът притежаваше апартамент с две спални, една за него и една за болната му, сега покойна съпруга.
Роджър и Беси не деляха втората, по-голяма стая единствено защото Роджър бе настанен на приземния етаж в малка всекидневна, която бе превърната в инвалидно помещение. Той нямаше достатъчно средства, за да поддържа своето малко, разположено наблизо имение „Ийстърли“.
Стаите на Уилям бяха най-малки от всички останали. Но пък той не спеше в тях повече от два пъти седмично, както я бе предупредил маркизът.
Обикновено лорд Уилям заспиваше там, където се бе приземил след последното си питие. Бе и казано да не се изненадва, ако някога открие него и хрътката му Граулър, свити един до друг до някои диван, или да подремват, настанени върху стол в гостната, или в много горещите нощи, отпуснали се удобно сред цветята в неподредените градини.
Към какво странно и интригуващо семейство се бе присъединила през този ден! Какъв великолепен живот й предстоеше — въоръжена с един от най-дълбоките джобове на Англия, да поправя тази къща и да я върне към предишната й слава!
Робърт сигурно не знаеше, но Нора Джейн си имаше собствено, осигурено от баба й състояние, за да не разчита на подаянията на съпруга си. Сега, в началото, щеше да използва само доходите от това богатство, но когато един ден роди мъжки наследник, контролът върху цялата сума щеше да бъде в ръцете й. Тогава щеше да даде тези пари на Робърт!
Щеше да ги спаси.
Тя щеше да спаси тях всички. О, да. Щеше да ги спаси, да ги направи щастливи, да ги заобиколи с красота, да внесе любов и ред, и комфорт в живота им!
Нали така правеха героините. Такова беше тяхното занимание. Тя винаги бе мечтала да бъде героиня. Не можеше да бъде като Жана Д’Арк, понеже изобщо не й се нравеше идеята да бъде изгорена на клада, а пък не притежаваше физическите данни и смелостта да стане втора Буъдисия, нито дори кралица Сюзън.
Но тя имаше пари. Много пари. Хубави пари. А имаше и мечтите си.
Най-голямата, най-важната от тези мечти беше да накара лорд Робърт да я обикне. Не можеше да го омае с красотата си, както би успяла някоя като Беси, но имаше други оръжия. Робърт обичаше „Грийн Касъл“. Той обичаше семейството си. А тя щеше да въведе ред във фамилията. Щеше да спаси „Грийн Касъл“. Това беше пътят към сърцето на съпруга й.
Усмихната и не толкова трепереща, както преди минути, Нора Джейн се намести под завивките и с отворени очи засънува цветни сънища, в които всички от пасторалния и красив „Грийн Касъл“ я обичаха, а съпругът й, скъпият й, прекрасен, малко плашещ я неин съпруг — обожаваше земята, върху която тя стъпваше.
Красивата картина изчезна мигновено при звука от гласа на баба й. Щеше ли тази жена да нахлува във всеки миг от живота й?
— Той беше ли вече тук? Сега е долу, в гостната, и говори с брат си. Не с пияния, а със сакатия. Изпълни ли той задължението си към нас? Спа ли с тебе? Няма да види нито пени, докато не спи с теб!
Нора Джейн приседна, опирайки гърба си о инкрустираната табла на леглото, и безмълвно се втренчи в Сюзън, която се движеше тромаво из стаята, бляскава в своя пурпурен, подобен на юрган, сатенен халат.
Какво правеше тя тук? Не знаеше ли, че лорд Робърт можеше да влезе всеки момент? Или имаше намерение да гледа как той се промъква в леглото до нея?
— Аз не съм виждала лорд Робърт, откакто Мариан ме доведе тук, горе, да се изкъпя, бабо Темпъл. Та казваш, че е долу, така ли? Може да е гладен, бедният. Той не яде много на сватбената ни вечеря.
— Гладен ли? — Мисис Темпъл отметна глава назад и високо се изсмя. — Откъде да знам, пък и не ме е грижа. И се изправи. Така приличаш на дете. Трябваше да те храня повече и сигурно сега нямаше да бъдеш такава кльощава. Защо Мариан ти е сплела косата? Когато е навита, ти придава по-голяма важност — един вид ти вдига цената.