— Защо? Да не би да страдаш от заблуждението, че тя наистина ще ги разбере? — Робърт замахна с кръгообразно движение към стаята. — Тази жена, която смята, че подобна ужасяваща стая е последен вик на модата? Та това наподобява единствено публичен дом, татко. Долен бордей, със скъпата ни домакиня в ролята на мадам. Но обещавам да не правя нищо, с което да те притесня.
Маркизът поклати глава.
— Тя не може да бъде игуменка, Роби. Помниш, нали? Според теб обаче аз вече изпълнявам ролята на сводник.
— Пак съм прав. Но хиляди извинения, татко. — Робърт се поклони на баща си, после внимателно разтвори пешовете на бежовия си утринен жакет и се настани върху стол с права облегалка, точно срещу по-възрастния мъж. — Купуване, продаване. Това все още, страхувам се, е същността на нещата. Син с безукорно потекло и ограничен доход, заменен за внучка, притежаваща количество злато колкото собственото й тегло, но от порода, по-низша дори от тази на най-долнопробното ни ловно куче. Как да приемем това? Коя е мадам и кой е сводникът? Със сигурност не съм аз.
— Като вземам под внимание факта, че не правя сделка с твоята глава, ми се струва, че изобщо нямаш какво да кажеш във връзка с този бизнес. Ако Уилям не бе изпил съдържанието на половината ми изба снощи поради страх от днешната среща, ти изобщо нямаше да си тук. А сега млъквай! Мисля, че тя идва. Господи! Не мога да повярвам, че никога досега не съм срещал жената, изпратила ми писмо по този начин: хладнокръвно и открито, предлагайки да купи един от синовете ми!
— След което ти едва не си счупи ръцете, стремейки се да изпратиш възможно най-бърз отговор, доколкото си спомням. Но чуй! Уверен съм, че моментът е в ръцете ни! О, как тупти бедното ми сърце в трепета на очакването — прошепна Робърт полугласно, въртейки очи.
Той стана и отправи поглед към вратата без всякакъв интерес. В следващия момент едва не опозори себе си и баща си, рискувайки да се изсмее на глас, когато мисис Темпъл нахлу в стаята. Веднага след като прекрачи прага, тя зае драматична поза, съвсем определено, за да направи впечатление. Вероятно наистина вярваше, че изглежда като кралска особа…
Но не приличаше на такава. Висока шест фута и повече, тя беше огромна, като натъпкан със сливи пудинг, и два пъти по-зачервена, като се започне от тежката й пурпурна рокля и се стигне до боядисаната китка пера, забодена в гъстата й стоманеносива коса.
Робърт не можеше да бъде сигурен, не и от това разстояние, но вярваше, че различава леки, меко казано, мустачки върху горната устна на жената, а раменете й говореха повече за биволски мускули, отколкото за натрупани с възрастта тлъстини.
Диаманти нелепо кичеха ушите, шията, двете китки и шест от десетте й пръста, въпреки че това би привлякло единствено крадец, много алчен и с много малко мозък в главата, който би се опитал да отмъкне някой и друг камък от жена, изглеждаща способна да разгроми полк само с присъствието си.
Накратко, мисис Темпъл приличаше на непобедим опонент. Тя беше жена, притежаваща цялото безочие на кален пехотинец, предпазливостта на изстреляно гюле и вкуса, грацията и финеса на циганин — калайджия.
— Какво? Никаква реакция? Така си и мислех. Не ме помниш, нали, Стивън? — попита тя без предисловие, с дрезгав глас, докато тишината в стаята се нарушаваше единствено от накъсаното дишане на маркиза.
Жената заговори така, като че ли Гиър стояха на друг континент и тя желаеше да се увери, че ще бъде чута. Затова и думите й отекнаха в стаята като гръм.
— Да ви помня ли, мисис Темпъл? — повтори Стивън Гиър, поглеждайки Робърт, като че търсеше в него избавление. Това бе напразно, тъй като синът му все още славно се забавляваше и беше силно заинтригуван от това, което щеше да каже мисис Темпъл. — Аз… Защо? Страхувам се, че имате преимущество над мен, мадам.
— О, страхотно париране на удара. Все още си майстор на подтекста, както разбирам, нали, татенце? — попита Робърт с тих, угоднически тон.
Мисис Темпъл отметна глава назад и остро се изсмя с глас, подобен на кучешки лай, но далеч не толкова силен като мученето на товарен бик.
— Преимущество, а? — Всичко, което тя направи, бе да се изкикоти. — Това имам предвид, Стивън, точно това. Аз и богатството ми те стискат здраво за гушата. Но ще ти помогна. Беше отдавна, много отдавна, когато все още бях Сюзън Форестър. Спомняш ли си това име? Бях луда от любов по тебе, Стивън Гиър, аз, нещастната „върлина“, каквато бях тогава, а тебе вятър те вееше на бял кон. Бяхме на пикник един ден не си спомням кога точно. Ти се засмя, когато приятелите ти ме посочиха и казаха, че може би си склонен да ме целунеш, но само ако успееш да се изкачиш до горе. Плаках цял месец, Стивън. Плаках, докато сърцето ми се разби, тъй като бях само на шестнадесет. Твърде млада, за да превъзмогна възхищението си от прекрасната ти фигура и за да те презирам за глупостта ти.