Тя му беше простила. Искаше му се да се самоубие.
Той стана от леглото, бързо облече халата си и взе малката хавлиена кърпа от умивалника.
Тя бе придърпала завивките до брадичката си, а очите й бяха широко отворени и немигащи, сякаш току-що бе изживяла ужасен шок. Със сигурност беше претърпяла шок. Но същото стана и с него.
— Ето, Нора Джейн, може би искаш да използваш това.
Това беше всичко, което каза, всичко, което успя да измисли. Боеше се да не види кръвта й, доказателство за неговото нашествие.
Тя взе кърпата, промърморвайки някакви благодарности, после се обърна на една страна, с гръб към него.
Искаше му се да я прегърне, да я успокои, но не посмя. Вероятно искаше малко време за себе си. Искаше да помисли. А, може би, и да поплаче. Той бе изпълнил задължението си и повече не бе необходим.
— Няма да боли следващия път, Нора Джейн — каза той безпомощно, с толкова плътен глас, че едва го разпозна. — Никога повече няма да те боли. Обещавам.
— Така казваш ти, Робърт. Благодаря ти. Аз… Ще бъде ли възможно да остана сама сега?
Не му оставаше нищо друго, освен да събере разхвърляните си дрехи и да се оттегли в малкото легло в стаята си, при гарафата с бренди, която го очакваше. Щеше да пие колкото може повече и колкото може по-бързо.
И нямаше да гледа в огледалото.
Глава трета
Да бъдеш извън света е все едно да не си в крак с модата.
„Грийн Касъл“ изглеждаше красив на дневна светлина, но само ако не се взреш наоколо прекалено много.
Избледнелите цветове на тапицираните мебели в утринната стая бяха хубави, стига да не забележиш протритата материя.
Необичайно силното ноемврийско слънце изливаше светлината си през квадратите на високите до тавана прозорци и френски врати. А струящата светлина откъм ветрилообразните сводове оформяше причудливи шарки по изтърканите килими, но осветяваше и паяжините, скрити в ъглите, и праха, покрил захабения паркет.
И дневната стая, и фамилното крило, и целият „Грийн Касъл“ напомняха на Нора Джейн за стара жена, доведена почти до просешка тояга, но все още горда, все още изправена и все още храбра, непозволяваща на света да се отнася пренебрежително с нея.
С една дума това място просто викаше Нора Джейн на помощ, искаше тя да възвърне предишната му красота.
Но това беше много жалко, тъй като Нора Джейн Темпъл Гиър никога през живота си не бе изпитвала по-малко желание да спаси някого или нещо. Всичките й розови сънища през последните няколко седмици, всичките й романтични мечти, свързани с пристигането й в „Грийн Касъл“, сега бяха изчезнали. Изпариха се в мига, когато разбра, че в предишния си добре уреден, макар и скучен живот не е имала и най-бледа представа за това, което й се случи.
Тя вече беше жена, или поне така й каза Мариан сутринта, когато дойде да я събуди, тюхкайки се над малките тъмни петна по чаршафите, по нощницата й и по онази ужасна проклета хавлиена кърпа. Сега тя беше съпруга.
Не бе ли това най-прекрасното от всички неща? Тя беше вече съпруга.
Баба Темпъл беше права: Мариан беше магаре. И това беше всичко, което Нора Джейн Темпъл Гиър научи със сигурност миналата нощ.
Но всичко това приключи. Беше нов ден, първият ден от новия й живот. Преди десетина минути баба й я бе целунала сконфузено по бузата и бе напуснала „Грийн Касъл“, без да се сбогува или да остане за закуска.
Нора Джейн остана сама в къща, пълна с непознати. При това нямаше и най-беглата представа за живота, който й предстоеше.
Наистина не бе подготвена за случилото се снощи. Това бе чистата истина. Не бе подготвена за унижението, насилието, болката или за тревожното усещане, че става нещо нередно с нея. Въпреки това тя почти хареса преживяването през нощта. Докато дойде болката, разбира се. След това единственото нещо, което я интересуваше, бе след колко време Робърт, съпругът й, новият й господар щеше да приключи с това нещо, каквото и да бе то и колкото й изтощително да беше, за да я остави на мира.
На него очевидно не му хареса изживяното. Това болезнено силно личеше от мълчанието му, от бързото му оттегляне. Но Нора Джейн беше убедена, че той е бил задоволен. Ако наистина това, което й се случи снощи осигуряваше потомство, все някой би трябвало да изпитва удоволствие от него, в противен случай човешката раса щеше да е изчезнала много отдавна.
Ето, върху тази мисъл заслужаваше да помисли! Тя затвори очи и се опита да си представи импозантната си баба и своя дребен, болезнено слаб, винаги мълчалив дядо, заети с това, което тя и Робърт правеха през нощта. Трябва да са го правили, та нали баща й се бе родил?