— Не са на мода ли, Беси? — попита Нора Джейн и се намръщи. Та роклята й бе ушита преди по-малко от месец. Мисис Лийвън я бе приготвила специално за чеиза й.
Беси се разположи удобно на стола, от който Нора Джейн току-що бе станала.
— Боже мой, така е, скъпа! Тази потънала в невежество провинция е изостанала с години от лондонските ни шивачи. С години!
Тя извъртя очи нагоре и се изкикоти.
— Но, ти, разбира се, знаеш това, нали, скъпа? Баба ти се е погрижила за облеклото ти, като е предполагала, че по-новата мода не би показала в благоприятна светлина слабата ти фигура и малките ти гърди. Никой обаче не трябва да се срамува от малки гърди, нали така? О, виждам, че ми се отваря работа. Така ще се позабавляваме, Нора Джейн! Но да оставим това засега, тъй като искам да обсъдя нещо много по-важно тази сутрин. Кажи ми, напълно ли си опустошена?
Беси говореше толкова бързо и скачаше от тема на тема с такава пъргавина, че на Нора Джейн почти й се зави свят от опитите да следи мисълта й. Тя се раздели с желанието за освежителна разходка в градините и послушно се настани върху малка кушетка, поставена до розовия брокатен стол.
— Опустошена ли, Беси? Страхувам се, че не разбирам въпроса ти.
Тя се приведе леко напред, което би накарало баба Темпъл да закрещи от ужас, а после да подпре с дъска гърба й, за да може да стои изопната. Но баба Темпъл не беше тука и Нора Джейн можеше да се привежда, колкото си иска. Можеше дори да се прегърбва, ако и това й хрумнеше.
Още миг-два Нора Джейн мисли върху въпроса на Беси. Беси също беше съпруга. А и сега бяха нещо като сестри. Сигурно нямаше да е лошо, ако споделяше с нея.
— То дойде като някакъв шок — призна накрая тя, не знаейки какво друго да каже. — Но сега се чувствам чудесно. Наистина.
С розовия си език Беси облиза още по-розовите си устни…
— Значи той дойде при тебе? Бях почти сигурна… Но той наистина е свършил работата си. Е, баба ти трябва да е много доволна. Знам, че баща ми беше много ухилен сутринта, след женитбата ми с Роджър, когато ме завари да хлипам в същата тази стая. Плачех, а сърцето ми се късаше.
— Робърт каза, че това било необходимо — тихо изрече Нора Джейн. Искаше й се никога да не бе започвал този твърде интимен разговор. — Той… той каза, че ще след време ще стане по-добре.
— По-добре ли? — Беси махна с ръка. — По-добре от кое? От това да се предложиш на някоя мечка да те тъпче? От това да бъдеш предмет за задоволяване на мъжки перверзии нощ след нощ — и всичко това в името на осигуряването на наследник? Физическата болка, наречена от мъжете така поетично „дефлориране“, няма да се повтори, кълна се, но какво ще кажеш за психическия тормоз? Ще ти кажа, Нора Джейн. Едва не подскочих от радост, когато Роджър претърпя злополуката. О, сърцето ми кървеше заради нещастието му, наистина кървеше! Но няма да бъда честна, ако не ти кажа, че паднах на колене и благодарих на Бота, като разбрах, че повече няма да бъда мачкана и тормозена. Не че той не ходеше при любовниците си и при някакви долни танцьорки от операта. Благодаря на небесата за проститутките. Но Роджър искаше наследник, затова отказваше да ме остави на мира.
Нора Джейн се притесни, че се налага да слуша такива интимни подробности от живота на друга жена. Но тя беше толкова обезпокоена за своя личен живот…
— Ти никога ли не си харесвала това? Изобщо не си го намирала приятно? Ни най-малко, така ли? Имам предвид…
— Да го харесвам! Скъпо мое дете, никоя жена, притежаваща известно благородство и разум, не прави нищо друго, освен да понася подобно насилие. — Беси погледна към вратата, като че искаше да се увери, че не ги подслушват, после махна на Нора Джейн да се приближи. — Ние не сме създадени да харесваме това, скъпа моя. Вярвам, че това е част от наказанието на Ева. О, Робърт може да ти каже, че би трябвало да се наслаждаваш на неговите напъни, но това е единственият начин един мъж да успокои собствената си съвест, когато издевателства над тебе. На тях това им харесва. Момиче, те дори страшно много обожават това! Бог е мъж, спомни си. Мъжете са създадени за удоволствия, а ние жените сме тези, които трябва да страдаме от месечните цикли и от агонията на раждането. Един мъж би ли кърмил дете, питам те? Биха ли се примирили мъжете да имат увиснали бюстове и издути безформени тела? Едва ли. Аз лично винаги съм го смятала като наказание за това, че се обличаме с красиви неща, че не трябва да ходим на война или да работим за насъщния хляб.