Очите й веднага се насълзиха, а гърлото й пламна, сякаш току-що бе погълнала течен огън. Набързо направи няколко кратки вдишвания, с поглед, решително отправен към пода, докато не видя чифт добре обути мъжки крака да крачат насам и да спират пред нея.
— Добър вечер, Нора Джейн — каза Робърт с нисък и невероятно безличен глас, като че не бяха се обрекли един на друг едва вчера, като че не бе дошъл при нея предната нощ и… — Надявах се да поговоря с теб горе и да те придружа за вечеря, но изглежда съм закъснял. Имах работа, свързана с имението, разбираш ме, нали? Би ли искала аз да взема чашата ти? Ти не би трябвало да пиеш шери.
Смъденето бе попреминало и стомахът й се затопли. Стана й доста приятно и тя се отпусна. Прие факта, че отново вижда съпруга си. Това се оказа по-лесно, отколкото си представяше. Чувстваше се чудесно, просто чудесно. Трябваше ли да се държи с нея като с непослушно дете, хванато да яде бонбони преди времето за чай? Сега тя беше жена — нали така й каза Мариан.
Вдигна очи, за да погледне красивото му лице, и каза:
— Но аз едва го опитах, Робърт. Наистина е доста добро.
Тя пое друга, доста голяма глътка и се усмихна напрегнато, докато си налагаше да я преглътне. Държеше чашата срещу гърдите си, за да не може той да я вземе. — Защо не си вземеш собствена чаша?
Лорд Уилям се изсмя рязко, удряйки се по коляното.
— Да, Роби. Вземи си чаша! Не е наша вината, че си закъснял. Нора Джейн и аз сме се заели да обсъждаме слоновете и не бихме искали да ни безпокоят. Правилно ли го казах, скъпа сестро?
— И буболечките. Паяците също — каза Нора Джейн, преди да преглътне още от шерито. Тя се изкиска. — И прасетата.
Вкусът на шерито вече не я дразнеше, а и самото питие я успокояваше. Тя можеше да гледа Робърт, да гледа ръцете му, устата му, огромния му ръст и да не мисли за предишната нощ. Нито пък да си мисли за по-късно тази вечер… Скъпият, сладък, мил Уил беше до нея. И Беси, и графът бяха с нея. Нямаше причина да се страхува. Нямаше защо да се плаши, че Робърт може да се нахвърли отгоре й и да повтори атаката си от брачната им нощ.
Не, не атака. Повече подхождаше нежно принуждаване. Нежно принуждаване с гадна изненада накрая. Само ако можеше да спре да мисли за това, да спре да разсъждава върху това! Но ако можеше и да забрави, че част от нея, малка част от нея, тайно очакваше и се надяваше да изпита тази нежна принуда отново…
Една от къдриците й се плъзна над очите и тя я духна, за да я отстрани.
— Беси смята, че бих могла да подстрижа косата си — избълва бързо тя, след което веднага се запита защо го е казала. Пое друга голяма глътка шери, преди да позволи на Уилям да напълни чашата й до горе още веднъж.
— Нима? — каза Робърт и седна на стола срещу нея, скривайки от погледа й всички други в стаята. Защо трябваше да е толкова красив? Беше й толкова близък, а в същото време — непознат. — Беси, разкажи ми за това, ако обичаш.
Графинята плесна с ръце от удоволствие.
— О, Роби, знаех си, че ще бъдеш доволен! Днес с Нора Джейн си поговорихме и аз й казах за „тит“. Спомняш ли си, Робърт? Това е красива прическа. Вярвам, че лейди Ема, нейна светлост, предпочита точно този стил. Или го е харесала преди женитбата си? Негова светлост държи своята херцогиня доста време вкъщи, нали? Но откъде да знаеш това, Роби, като отдавна не си бил в Лондон при откриването на сезона и приемите. Колко време мина — пет години? Скъпата Ема някога ти много я харесваше, нали. Роби?
— Не си спомням, Беси. Както знаеш, повечето от тези пет години прекарах в щаба на Уелингтън отвъд океана. Но независимо от това знам какво е „тит“. Не мисля, че стилът е подходящ за съпругата ми — изкоментира лорд Робърт доста остро, или поне така й се стори на Нора Джейн. Може би просто прояви магарешки инат, защото така му се щеше.
Но нали Беси каза, че Робърт имал зъл характер, а тя сигурно имаше защо да го каже. Нора Джейн обаче едва познаваше този човек. Каква подигравка! Всъщност пълен абсурд! Направо смешно! Нима вярваше, че е влюбена в този мъж? Как изобщо си бе помислила такова нещо! Как можеше някой да обича някого, когото в действителност не познава?
Каква гатанка! Трябваше, както каза лорд Уилям, „да предполага“ по този въпрос.
Но сега трябваше да се концентрира единствено върху въпроса какво не беше наред. Може би Робърт си мисли, че тя не може да изглежда така добре, както тази персона лейди Ема? Вероятно с „тит“ нямаше да бъде толкова красива, но би могла поне малко да изглежда представителна?
Или не беше позволено на една месарска внучка да се домогва до прическата на една херцогиня?