— Не знам кой от вас е най-лошият, наистина не знам. Първо Уилям я кара да пие, а после вие двамата вдигате скандал. Това е нейната първа вечер в „Грийн Касъл“ като член на семейството и вие я провалихте. Тотално я провалихте! Точно както и казах: вие, Гиър, едва ли сте нещо повече от добре облечени варвари! Толкова се срамувам заради всички вас! Ела, Нора Джейн, нека ти помогна да се качиш по стълбите. Камериерката ще ти донесе поднос с хубава вечеря.
Нора Джейн не се противопостави, понеже някъде дълбоко в мозъка й проблясваше мисълта, че в момента оттеглянето бе най-добрият изход. Освен това изобщо не се чувстваше добре.
Двете жени бяха стигнали вече почти до вратата, когато влезе маркизът, облечен по последна мода, с лице, огряно от широка усмивка.
— Толкова съжалявам, че закъснях — каза той, въпреки че гласът му не звучеше ни най-малко извинително. — Бях зает с нещо неотложно. Трябваше да напиша отговор на писмото на скъпия лорд Стаунтън, който ме кани да се присъединя към него за настъпващия ваканционен сезон — в Шотландия, не по далече. Там има хубава ловна хижа, с около двадесет стаи. Така че ще потегляме на село — мястото е чудесно. И няма да има никакви дърводелци! Заминавам сутринта. О, добър вечер, дами! Бих казал, Нора Джейн, че не изглеждаш добре.
— Придружавам новата ти снаха до горе, Стивън — остро заяви Беси. — И ако искаш да разбереш защо, помоли синовете си за обяснение. Трябвало е да ги озаптяваш повече, Стивън, наистина е трябвало. Аз също няма да сляза, тъй като не изгарям от желание да вечерям с такива безчувствени чудовища. Така че вие, зверове, можеше да лочите яденето от коритата си.
Нора Джейн сметна, че това е реч за пример и се усмихна на Беси — нейната нова сестра, защитничката й, жената, която мислеше, че ще изглежда много хубава с прическа „тит“. После се обърна към маркиза.
— Сюзън няма да бъде много доволна, нали разбираш? Лека нощ, Стивън — изтананика тя щастлива, че се е осмелила да изрече подобно нещо. После през целия път по стълбите се кискаше в шепа, спомняйки си изненадата на маркиза, която повдигна веждите му почти до оредяващата линия на косата му. Това я развесели още повече.
Глава пета
Съдбата избира роднините пи, пие избираме приятелите си.
Спалнята беше тъмна и тиха. Мариан бе спряла да кудкудяка като квачка за това как младите дами трябвало да си знаят мястото, за злото, което носи виното и за разни други неща, за които Нора Джейн нито искаше да се сеща в момента, нито да ги помни.
Това, което искаше, беше просто да умре. Никой нямаше да съжалява, ако изчезнеше от белия свят: нито баба й Темпъл, нито маркизът, ни Беси, по всяка вероятност дори и лорд Робърт Гиър, насила станал неин съпруг.
Как само щяха да се вайкат и да хапят устни заради изгубените пари, заради неосъществените си мечти за наследници и пълни джобове, за хубави рокли и поправени мелници…
Да, смъртта изглеждаше приемлива възможност. Разумно средство за избавление. Предпочитан избор. И най-вероятно щяха да й устроят хубаво погребение, но тя, да се свети името Божие, нямаше да бъде там, за да го види.
О, колко й беше мъчно!
Беше се направила за посмешище тази вечер и никой не бе обърнал внимание на това, освен самата тя и Мариан, може би, която й разясни лошите последици от пиенето на прекалено много вино. То обтягало нервите на нищо неподозиращите млади дами, за които било по-добре да си стоят в спалните, да си пийват лимонада или, казано по друг начин, да си държат езика зад зъбите.
Да благодари на небесата за Беси! Защото ако тази състрадателна лейди не я бе спасила, изтиквайки я от сцената на нейното падение, не се знаеше какво щеше да се случи.
Наистина ли каза онези неща на Робърт? Наистина ли се обърна към маркиза със „Стивън“? Какво, за Бога, стана с нея? Тя не беше мъжкарана. Беше тиха, послушна, срамежлива и ужасно притеснителна млада жена: баба Темпъл й бе казвала това много, много пъти. О, никога през живота си не се бе държала така нахално!
И никога повече нямаше да го направи! Тази закъсняла изява на смелостта й и чудесните неща, които мислеше да каже вече часове след събитието, си имаха и добра страна — сега бе сама в леглото си и не бе длъжна да се унижава публично.
— Главата ми! — простена тя, когато часовникът над камината отмери дванадесет през нощта. Звуците му, подобни на биещи камбанки, завибрираха в главата й като развихрила се буря и накараха зъбите й да затракат.
Тя зарови лице във възглавницата и си пожела по-лека смърт от тази след агонията вследствие на шерито. Сигурно трябваше да хапне нещо от подноса, който Мариан донесе след обезпокоителната интерлюдия в легена. Но тогава последното нещо, което искаше да види, беше чиния, препълнена с пилешко, което плуваше в мазнина.