Наведе глава, защото изведнъж ужасно се притесни. Как можа да се изложи така? Та дали наистина той се интересува от мнението й, от мислите й, дори от незначителните й домакински умения?
— Значи от Сюзън е имало някаква полза, в края на краищата. Добре. И да ти кажа ли, Нора Джейн, много ми харесва тази нотка на вещина в гласа ти. Моята съпруга, както изглежда, е на път да се превърне в ужаса на кухните.
Робърт измъкна друг, малък тръстиков стол за себе си и седна съвсем близо до нея в края на масата, махвайки с ръка към каната и двете глинени чаши, разположени до шунката.
— Водата е специалитетът тази вечер, милейди — заяви тъжно той, после се усмихна. — Въпреки това съм сигурен, че мога да набавя малко шери.
— Благодаря, не — отговори бързо Нора Джейн, смеейки се нервно, докато отрязваше две дебели филии хляб. След това постави по една върху всяка чиния, забравила, че седи до съпруга си, забравила, че бе облечена само с нощница и халат, забравила, че минаваше полунощ и беше сама с този мъж… Забравила всичко друго, освен насладата, която изпитваше. — Водата е съвсем достатъчна — осмели се да добави тя, гледайки право в него. — Мисля, че е доста невъзпитано от твоя страна да ми напомняш за несполучливия ми избор на освежаваща напитка рано тази вечер.
— Наистина ли? — Лявата вежда на лорд Робърт се повдигна нагоре. — Е, много добре от твоя страна. Аз не бях допуснат до интимния кръг и нямах представа, нали така? Би трябвало да казваш по-често това, което мислиш, Нора. Честността ти подхожда.
Нора Джейн усети, че страните й порозовяват и бе благодарна на сумрака в кухнята.
— Вероятно си прав. Но смятам, че това ще стане бавно, тъй като нервите ми със сигурност няма да ми съдействат за това.
— А сега направо ме накара да се разтреперя като вейка, малката ми.
Изумителната му, омагьосваща усмивка този път почти я накара да се свлече от стола върху студения каменен под. Тя отмести очи от така дълбоко проникващия му поглед.
— Да, добре… — каза тихо тя, жадувайки да сменят темата. — Може би трябва да намеря вилици? — предложи накрая, търсейки спасение в домакинските подробности.
— Няма нужда. — Лорд Робърт взе ножа и бързо се зае с разрязването на розовата шунка, поставяйки еднакви парчета във всяка от чиниите, а после направи същото и със сиренето. Тогава дръпна чинията на Нора Джейн пред себе си и постави върху филията парче шунка и парче сирене, след което я сгъна на две и й я подаде.
— Можеш да започваш, Нора. Това е малък трик, който ние, англичаните, сме научили от Уилям Монтагю, граф на Сандуич. Той открил, че така е по-лесно да се храни на масата за комар, оставяйки свободна едната си ръка за картите.
— Твърде изобретателно, предполагам. — Нора Джейн взе сгънатия хляб и се втренчи като бухал в него. — Какво трябва да правя сега?
— Наблюдавай ме — предложи лорд Робърт, който вече бе повторил ритуала с шунката, сиренето и хляба в собствената си чиния. Отворил широко уста, той наведе глава и отхапа голям залък, усмихвайки й се с пълна уста.
— Амброзията на боговете! — заяви той окуражаващо, след като преглътна. — Давай, Нора! Обещавам, че Сюзън никога няма да узнае.
— Така ще е най-добре, като имам предвид всичките й лекции относно правилните маниери на масата — промърмори Нора Джейн. После хвана сандвича с двете си ръце, подпря здраво лакти на масата и само с една-единствена силна атака отхапа голям къс от дебелия сгънат хляб.
— Вкусно е! — възкликна тя с уста, пълна със забранения деликатес. Остави хляба и почисти трохите от устните си с опакото на ръката. — Абсолютна вкуснотия! Как не ги е срам слугите ти, Робърт! Как смеят да ни поднасят плувнало в мас пиле и да пазят за себе си тази хубава шунка?
Робърт отпи от студената вода, после удари силно чашата върху масата.
— Това е престъпление, ето какво е! Но си спомни, Нора, че сега те са и твои слуги. Какво ще правим с тях? Предлагам да ги изтърбушим и разчекнем, като се съмне!
— Така, както ще направят с тебе ли? Или можем първо да разпием тях, а после да се занимаем с тебе? — каза придобилата смелост Нора. После се закиска, знаейки, че вече не е пияна от шерито. Беше се напила от думите на лорд Робърт, от прекрасната му компания. И бе дръзнала, само през тези няколко мига, да бъде жената, която желаеше да бъде.
Но лорд Робърт я наблюдаваше така любопитно, като че ли никога преди не я бе виждал. Дали не отиде твърде далече? Не си ли позволи прекалено много? Новата й радост се изпари, за да бъде заменена от тягостното напомняне, че трябва да си отваря устата само, за да се прави на глупачка.