— Да, Робърт?
Той пак се усмихваше с онази влудяваща я усмивка.
— Наистина ли си преуморена?
Пулсът й забуча чак в ушите й, а устата и пресъхна. Напълно пресъхна, като че ли току-що бе преминала през жежка пустиня, влачейки се по корем. Дишането й се учести, като че бе тичала нагоре-надолу по стълбите като луда…
— Не. Не съвсем. Аз… всъщност съм съвсем бодра в момента.
— Това е хубаво, Нора. Изглежда в момента между ума и тялото ми се води спор. Как да го кажа? За това, което говорихме преди малко долу. За необходимото и на двама ни време… да се опознаем по-добре… и да се харесаме един друг. Е, добре, Нора, въпреки че преди минута моята идея бе добра…
Тя изобщо не можеше да диша в този момент, затова думите й излязоха като въздишка, надежда, молитва.
— Да, Робърт?
— „Да“ ли, Нора? Тогава наистина разбираш моите тъпи опити и си мисля дали би се съгласила… така да се каже…
Тя прехапа устни за миг, после, убедена, че следва традициите на героините, които биха дръзнали да направят всичко за мъжа, когото обичаха, прошепна:
— Да, Робърт.
С щастлива усмивка той протегна ръце към нея.
— Любимото ми мъниче, толкова се надявах да кажеш това.
Глава шеста
— Беси? Мога ли да поговоря с тебе?
Лорд Робърт чакаше снаха си в гостната, както му се струваше, от часове. Щом тя влезе, очевидно посветила по-голямата част от утрото на тоалета си, той се изправи нетърпеливо.
Беси изглеждаше както обикновено — красива, разглезена и безполезна. Изобщо не приличаше на Нора, която бе нетърпелива да му достави удоволствие, да му помогне да въведе в порядък „Грийн Касъл“.
— Да поговорим ли, Робърт? За какво? Да не би да искаш да ми разкажеш за милостинята, която отпускаш на Роджър и на мене? О, да, чух за разточителността ти през свити юмруци. Двеста лири ли бяха? Та дори най-долните просяци по улиците се нуждаят от двойно по-големи суми, за да преживяват!
— Едва ли, Беси — отговори Робърт, посочвайки й стол. После сам се настани, след като изчака тя божествено да разпростре розовите си тафтени поли и да седне с издадена напред долна устна, като намусено дете.
— А и баща ти не може да помогне абсолютно с нищо — продължи тя, като че ли той въобще не бе продумвал. — Никога не съм виждала този човек да изчезва толкова бързо, както сега, измъквайки се от това място за инквизиции. На него ще му е добре да живее от щедростта на богатите си приятели, както беше свикнал, но що се отнася до мене, аз просто не зная как ще я карам. Да беше жив скъпият ми татко! Той не би понесъл такова лошо отношение към единственото си дете…
— Можеш да се обърнеш за съдействие и към скъпата си майка — вмъкна лорд Робърт, знаейки добре, че преди две години майката на Беси се беше омъжила за много по-млад от нея мъж и изобщо не я бе грижа за красивата й дъщеря, в която навярно виждаше заплаха за женитбата си.
— О, дрън, дрън! — отегчено махна с ръка Беси. — Мама и аз никога не сме се разбирали добре. Няма да говорим за нея, нито за съпруга й, който все още се мъчи с всички сили да дърпа конците. Не си го представям, просто не мога да го проумея как ще оцелея до Сезона. Ще заминем за Лондон за откриването на Сезона, нали? Убедена съм, че би искал да покажеш скъпата си жена в обществото.
Лорд Робърт знаеше, че такова пътешествие бе невъзможно. Не беше склонен да харчи така необходимите му средства за Сезона по това време, защото присъствието му в „Грийн Касъл“ ще бъде нужно за пролетните посеви. Освен това ремонтите едва ще са започнали, а и много други неотложни работи, които щяха да се сторят на Беси непоносимо скучни, ако й ги изброеше.
— Ще видим — отвърна той уклончиво, като че ли разговаряше с капризно дете, поискало парче от луната. — Но не за това исках да говоря с теб, Беси.
— Наистина ли? — попита тя, повдигайки въпросително едната си вежда. — Тогава не мога да си представя защо съм тук. Ти никога не си искал да говориш с мене, освен, за да ме нахокаш, че съм похарчила няколко пенита за най-неотложни нужди. Само преди месец, когато онзи звяр мадмоазел Стампър, беше дотам нетактична, та да ти изпрати сметките за няколкото рокли, които си купих това лято за празника на мира, ти ме скастри така жестоко, че едва не ме наби. Като че ли беше лорд и господар на всички ни, а не просто по-малък син, изчакващ бедния си сакат брат да умре. Разказах на скъпата Нора Джейн за злия ти нрав, Робърт, въпреки че сладкото дете не ми повярва. Само изчаквам да поиска да си подбере необходимите тоалети за пролетта! О, тя ще разбере истината тогава!