— О, Господи! О, Господи! О, Господи! — шепнеше ожесточено Нора Джейн, докато си спомняше усещането за лорд Робърт вътре в нея, усещането за странното стягане, за пулсирането и жегващата болка между бедрата, също както предишната нощ.
Той беше открил това нещо, което тя вече долавяше, но не можеше пълноценно да го усети. Той се беше насладил на момента. После, когато се повдигна на лакти и я погледна, видя сълзи в очите й. След което се прокле тихо и се изтърколи от нея, връщайки се в собствената си половина от леглото. Малко по-късно се бе направил на заспал. Беше предпочел да спи, оставяйки я там, изпълнена с напрежение и бленуваща за нещо, което никога не бе изживявала.
Какво търсеше в очите й и не го видя? Искаше ли той тя да го прегърне, да отвърне на целувките му, дори да се вкопчи в него безумно, докато той изживяваше удоволствието си?
Идеята отново й се стори разумна. Със сигурност бе за предпочитане, вместо да хапе бузата си до кръв, за да не покаже удоволствието, което започваше да изпитва, тъй като Беси й беше казала, че истинските дами просто „го изтърпяват“.
Нора Джейн се изправи и разтърси рамене, разбрала, че отговорите на всички въпроси щеше да намери единствено в себе си. Баба Темпъл беше далече. Беси беше глупава гъска, чиито съвети никога не трябваше да следва. А пък лейди Ема, която и да беше, и каквито и чувства да бе имал към нея Робърт в миналото, беше далече и омъжена.
Всичко зависеше от нея самата.
Нора Джейн тръгна към къщата, изпитала внезапно нетърпение да се мръкне по-скоро. Времето беше настъпило. Времето за действие. Нейното време, в което тя щеше да има смелостта да приеме новите предизвикателства!
Тази нощ, когато съпругът й дойдеше при нея, тя щеше да се остави да я ръководят сърцето й и собственото й тяло. И по дяволите на истинските благородни дами, които понасят правенето на любов, но никога не изпитват удоволствие от „упражнението“!
Тя щеше да прави това, което трябваше да прави. В леглото щеше да си позволява някои неща, дори всичко, понеже сърцето й знаеше, че това беше единственият начин да намери някога някакво щастие, истински покой за душата и тялото си.
И лорд Робърт щеше просто да я приеме такава, каквато беше — месарската внучка, която вярваше, че правенето на любов за нея е най-красивото, най-чудното най-вълнуващото преживяване на земята. Вече беше пренебрегнала едно от правилата на обществото чрез женитбата си с човек над нейното социално положение. Време беше да разчупи друго правило и да го прати по дяволите!
Толкова доволна беше Нора Джейн от това смело решение. На средата на пътеката, водеща към вътрешния двор пред гостната, забеляза друг път, отделящ се към кухните в семейното крило. Тя веднага го разпозна като възможност да стигне до друго едно място, където да прояви новите си чувства и спокойната си сила.
Спомняйки си мизерната обстановка в тези кухни, воднистата супа и жилавото овче месо, което бе сервирано за агнешко на обяд, Нора Джейн присви огромните си кафяви очи, стегна малката си, добре изваяна челюст, изправи елегантните си рамене, повдигна натруфените си с волани поли над глезените и се отправи на бои с персонала.
Тя беше лейди Робърт Гиър, за Бога! Тя беше новата господарка на „Грийн Касъл“, за Бога! И от тук нататък никои, най-малкото самата Нора Джейн, нямаше да забрави това!
А после, след като се оправеше със слугите, щеше да се качи горе и да си подстриже косата!
— Здрасти, Робърт. Да не е умрял някой? Защото над главата ти виси буреносен облак.
Робърт вдигна поглед от главната счетоводна книга, с която се занимаваше, опитвайки се да разбере нещо от сметките за домакинството, които не го интересуваха толкова, колкото тези за чифлика. Бавно изпъна свитите си вежди, докато гледаше брат си Уилям.
— Имаш ли някаква представа от колко време не са изплащани заплатите на слугите, Уилям? — попита той, като всъщност си мислеше, че трябва да бе много глупав да иска отговор от по-малкия си брат на въпрос, които никога не бе му хрумвал. Нито пък това имаше някакво значение за него, което бе още по-жалко.
Лорд Уилям отпусна високата си елегантна фигура в един стол и кръстоса крака, а лъснатите му с тъмен гланц хесенски ботуши проблясваха на слънчевата светлина, която проникваше в кабинета през френските прозорци.
— Неправилен въпрос, Робърт — каза той, отпивайки от чашата, която изглежда бе прикрепена завинаги към дясната му ръка. — Дали ме интересува откога не са изплащани заплатите? Ето, това е правилния въпрос. Отговорът, разбира се, е не, ни най-малко не ме интересува. Особено сега, когато нито един от тези нещастници не ще да ми пусне ключ за избите. Ако имах поне две пенита, които да подрънкват в джоба ми, досега да съм си стегнал багажа и да съм заминал, имайки за пример не много елегантното бягство на благородния ни баща. Вероятно бих могъл да си напрегна мозъка и да се сетя за някоя незалостена врата, където хората имат пълни с вино изби. Кого познаваме наоколо? Мислиш ли, че семейство Крифлинг могат да ме вземат? Пеги Крифлинг е от добър сой, ако добре си спомням. Твърде е височка и не е много красива. Малко е луда по конете, но не е такава, че да вади душата на някой мъж. Винаги души наоколо за комплименти, дори по едно време да си мислех, че си пада персонално по мене. Да, сър Хари Крифлинг би могъл да намери място до огнището си за мен и за кучето ми.