А колкото до съпруга й… Лорд Робърт беше мил, забележително мил, но за това той си имаше своите причини, а и своята вина. Ако беше възможно да спаси „Грийн Касъл“ по друг начин, той щеше да хукне да го гони и да я остави в „Темпъл Манър“, все още под надзора на баба й. Можеше и да му бе благодарна, можеше и да бе влюбена в него, ако изобщо можеше да разпознае любовта, но тя знаеше, че той не бе я търсил. Той не бе я искал.
Но сега поне слугите бяха нейни. Тя ги бе изслушала и те й отговориха, като изразиха своите чувства не с думи, а с парче топъл пай, което донесоха в стаята й час по-късно, поставено върху сребърен поднос и придружено с чаша прясно мляко. Това говореше много повече от едно „благодаря“. Казваше й, че бе приета.
Тя беше господарката на „Грийн Касъл“. Само да можеше да й порасне малко косата, за да продължи започнатото и заедно с ятото слуги да се заеме с въвеждането на порядък в огромната къща.
Тя не знаеше как да й порасне косата, но знаеше как да се справи с почистването на „Грийн Касъл“. Щеше да ги поведе със собствения си пример, като започне от семейното крило с кофа вода и парцал в ръце, и нямаше да спре, докато всеки инч от тази къща не заблестеше. Щом тя водеше, слугите щяха да я следват.
И тогава, след като бъдат премахнати всички паяци, буболечки и хлебарки, щеше да претърси таваните и външните постройки, за да намери мебелите и статуите, за които готвачката й каза, че са складирани там. Щеше да направи „Грийн Касъл“ не само годен за живеене, но и красив.
Само да можеше да си върне малко от дължината на косата. Боже — въздъхна тя. Беше влудяващо! Всичките й мечти, всичките й планове, собственият и малък успех бяха засенчени от последната й голяма глупост. Лорд Робърт щеше да изпадне в ужас от това, което бе сторила с косата си.
Докато преди приличаше на пудинг с тази навита на букли коса, която я смазваше с тежестта си, а отрупаните й с волани поли се издуваха като балон около нея, сега наподобяваше разплетена дамаджана. Не — пирамида. О, глупости — главата и, тялото и всъщност, приличаха на ябълка, яхнала тиква. Но какво значение имаше? Бе забъркала такава каша!
Докато се смъкваше от леглото, за да хвърли още един поглед на физиономията си във високото огледало, един от воланите на роклята й с цвят на слонова кост се закачи за пирон от таблата на леглото и се разпра около фут или повече.
Тя се обърна разярена, злобно дръпна полата си и отпра целия волан.
— Да те вземат мътните! — възкликна тя, готова пак да се облее в сълзи. В същия момент и, получила внезапно вдъхновение, наклони подстриганата си глава на една страна.
След като установи, че роклята така или иначе е развалена, Нора Джейн протегна ръце зад гърба си и започна да разкопчава забързано копчетата. Нямаше търпение да съблече дрехата и да се отправи към шкафа, пълен с влудяващо количество от еднакво грозни труфила.
Копчетата пукаха и се късаха, докато най-накрая роклята остана да лежи на пода — смачкана, омразна, отвратителна.
Нора Джейн се втурна към шкафа и го отвори широко, после прегледа съдържанието му е присвити очи. Накрая избра най-малко натруфената рокля. Тя бе от бледожълта импрегнирана коприна, със скромно квадратно деколте, за щастие без всякакви къдрички и с леко бухнали ръкави. Полага беше широка и покрита с три реда дълги по пял фут поръбени с дантели волани, два, от които тя вече отстрани мислено.
Макар и нова, роклята беше печално старомодна според преценката на Беси, чийто гардероб, изпълнен изцяло по лондонската мода, засилваше протестите на Нора Джейн срещу собствените й дрехи. Бяха на мода по-дълги ръкави, по-високи талии и елегантни, без всякакви финтифлюшки поли, само с една-единствена дантела на подгъва. Тези дрехи щяха да се носят дори и през пролетта.
Но Нора Джейн не можеше да се занимава сега с повдигане линията на талията или с удължаването на ръкавите. Тя просто щеше да направи това, което можеше в момента.
Метна роклята върху ръката си, грабна кошничката си с шивашки принадлежности и се тръсна обратно на леглото, оставяйки роклята да се плъзне върху кръстосаните и крака.
Съсредоточила се, с език между зъбите, тя действаше, докато накрая разши всичките малки, внимателно направени бодове, придържащи двата горни волана. Остави само волана върху подгъва на роклята.
Следващата стъпка бе да отстрани широкия бял сатенен шал, който бе прикрепен на талията, с цел да се връзва на гърба й в огромна джуфка. Изправяйки се отново, тя съблече две от широките си фусти и после се пъхна в роклята. Извъртя я откъм гърба, за да може да закопчае повечето от копчетата, преди да си поеме дълбоко въздух и да я спусне върху тънката си талия. После мушна ръце в късите ръкави, изви ги назад по начин, най-малко подходящ за една лейди, и закопча останалите кончета.